Спомнете си колко милостив е бил Господ към чедата човешки
В живота на всеки от вас има най-различни спомени… Те могат да ни помогнат „да си (спомним) колко милостив е бил Господ”.
Позволете ми да се порея в миналото по един неформален начин и с благодарност. Надявам се това да стане по един спокоен и почти разговорен начин, като приведа някои спомени, някои от малките уроци на живота — нищо драматично. Ще спомена и няколко кратки паметни фрази, чиято трайност отразява тяхната краткост. Тези спомени са фокусирани върху това, как милостивият Господ ми е помагал да израствам (вж. Мороний 10:3).
Ако успеете „да оприличите” за себе си само един от тези спомени (вж. 1 Нефи 19:23), след това би могло да има кратки беседи между бащи и синове.
1. Нека се върнем 60 години назад. Документацията на район Уондамер, кол Грант, от 4-ти юни 1944 г. посочва, че причастието е било отслужено от мен и приятелите ми Уорд Джаксън и Артър Хакс за конгрегация от 141 човека. След това заминах да участвам във войната. През май 1945 г. отново благославях причастието, но в един окоп в Окинава и за конгрегация само от един човек — самия аз!
Нещата, на които бях обучаван в младостта си, вършех автоматично и без показност — нещо, което тогава само отчасти оценявах, включително това, че не употребявах кафе в една обстановка, при която водата не достигаше и беше силно хлорирана.
Не зная какво предстои на вас, младите мъже, но съветът ми би бил да затегнете коланите и здраво да се дръжте за своите принципи!
2. В дните, когато посещавах Неделното училище за деца, пеехме песента „Дай, каза малкото поточе” (Children’s Songbook, стр. 236) — една наистина мотивираща, но не особено напоена с теология песничка. Днешните деца, както знаете, пеят духовно по-фокусираната песен „Опитвам се да бъда като Исус” (Children’s Songbook, стр. 78–79).
3. По онова време в семейството, квартала, района, и живота в училище всички бяхме бедни, но не го знаехме. Давахме простор на всеки да израства, да прави глупави грешки, да се покайва и да започне да развива поне някои духовни рефлекси. Днес някои прекомерно загрижени родители като че ли постоянно държат да изскубват маргаритките, за да видят как се развиват корените.
4. Независимо дали сте млади или стари, братя мои в свещеничеството, бъдете благодарни за хората в живота ви, които достатъчно ви обичат, за да ви поправят и да ви напомнят за вашите стандарти и възможности — дори когато не желаете да ви се напомня.
Един скъп приятел, който сега е покойник, ми каза преди няколко години, когато бях казал нещо язвително: „Би могъл да прекараш целия ден, без да кажеш това”. Неговият съставен от едно изречение укор беше казан с любов, което показваше как поправката може да бъде израз на обич.
5. Когато любимите ни хора са за пример, това особено много се помни. Сестра ми Лоис, която беше сляпа по рождение, не само се справяше, но и служи добре като учителка в държавно училището в продължение на 33 години. Тя притежаваше същия рефлекс, какъвто притежавали онези пионерски души, които вдигали своите ръчни колички и се запътвали на запад — рефлекс, от който всички се нуждаем. Ако са ви отредени различни изпитания, пийте от горчивите чаши на живота, но без вие самите да се вгорчавате.
6. Скоро след като се завърнах от Втората световна война, трябваше „да спазя някои обещания” (Robert Frost, „Stopping by Woods on a Snowy Evening,” из The Poetry of Robert Frost, изд. Edward Connery Lathem, 1969 г., стр. 225), а именно, да отида на мисия сега. Уморих се, докато очаквах епископа да направи нещо по въпроса. Ранна проява на склонността ми да подпирам ковчега на завета беше, че отидох в дома на епископа и казах, че съм спестил парите и искам да тръгвам и затова нека „нещата бъдат задвижени”. Добрият епископ се поколеба и тогава каза, че е възнамерявал да поиска от мен да замина.
Години по-късно научих от всеотдайния чиновник на този епископ, че епископът чувствал, че ми е необходимо да прекарам малко повече време със семейството ми, след като съм бил толкова далече от тях в продължение на една десета част от живота ми. Когато чух това, аз се укорих, че съм бил твърде склонен да съдя. (Вж. Bruce C. Hafen, A Disciple’s Life: The Biography of Neal A. Maxwell, 2002 г., стр. 129–30.)
Не трябва да се учудваме, че мъдрият баща на старейшина Хенри Айринг отбелязъл веднъж, че Господ имал съвършена Църква до момента, в който пуснал всички нас в нея!
7. Два спомена, които се отнасят до младите бащи. Когато бях такъв, получих съобщение за смъртта на един приятел при злополука. Седях в дневната ни стая и по бузите ми се стичаха сълзи. Малкият ни син Кори видя сълзите ми, докато минаваше през коридора. Разбрах, че той с тревога допуснал, че сълзите ми са вследствие на това, че ме е разочаровал по някакъв начин. Той не знаеше за телефонното обаждане. Братя, ние подценяваме колко истински и колко често нашите деца искат да ни се харесат.
8. Тъй като нямах практически никакви умения да боравя с цифри, аз твърде рядко можех да помагам на нашите деца по математика и научни теми. Един ден дъщеря ни Нанси, която беше ученичка в гимназията, ме помоли за „малко помощ” по въпроса за процеса „Флетчър срещу Пек” във Върховния съд. След като многократно не бях успявал да помогна, този път желанието ми да помогна беше извънредно голямо. Най-после една възможност да смъкна товара! Казах онова, което знаех за процеса „Флетчър срещу Пек”. Най-накрая разочарованата ми дъщеря каза: „Татко, имах нужда само от малко помощ!” Вместо да й окажа „малко помощ”, аз задоволявах собствените си нужди.
Покланяме се на Господ, Който ни учи ред по ред, братя, и затова, даже когато учим нашите деца на Евангелието, нека не стоварваме целия товар слама.
9. В по-късните години видях как някои оставиха Църквата, но след това като че ли никога не можаха да я оставят на спокойствие. Те често използваха своите интелектуални възражения, за да прикрият пропуските в своето поведение (вж. Neal A. Maxwell, All These Things Shall Give Thee Experience, 1979 г., стр. 110). И вие ще видите такива неща. Впрочем, не очаквайте светските решения на проблемите на света да бъдат твърде ефективни. Такива решения често наподобяват на онова, което К. С. Люис написал за онези хора, които се суетят насам-натам с пожарогасители в ръка по време на наводнение (вж. The Screwtape Letters, 1959 г., стр. 117–18). Само Евангелието има постоянна практическа стойност, а нещата, които са заместители, няма да свършат работа.
10. Веднъж, когато пътувахме със старейшина и сестра Нелсън, потеглихме от нашия хотел в Бомбай, Индия, за да хванем самолет за Карачи, Пакистан, и след това за Исламабад. Когато стигнахме до изпълненото с хаос летище, полетът ни беше отменен. Нетърпеливо казах на човека зад гишето в летището: „Какво очаквате да направим — просто да се откажем и да се върнем обратно в хотела?” Той каза с голямо достойнство: „Сър, никога не се налага връщане в хотела.” Започнахме усилено търсене из летището и открихме полет, спазихме уговорената среща в Исламабад и даже поспахме през нощта. Понякога животът е такъв — оставени сме да „бързаме напред” и да търпим осуетяване на надеждите, като отказваме да се „върнем обратно в хотела”! Иначе „лесните отказвания” ще повлияят върху всички периоди от живата ни. Освен това Господ знае колко мили трябва да изминем, „преди да поспим”! („Stopping by Woods on a Snowy Evening”).
11. През 1956 г., завръщайки се у дома след няколко години в столицата Вашингтон, където бях отклонил няколко привлекателни предложения, получих предложение да работя в Университета на Юта. Моята съпруга ми каза, че трябва да го приема. Тя каза пророчески: „Чувствам, че ако отидеш там, вероятно ще имаш известно влияние върху студентите”. Отговорих нетърпеливо: „Просто ще печатам на машина кратки съобщения за пресата. Няма да работя със студенти”. Сред възможностите, които последваха, бяха призоваването ми за епископ на студентски район, работата ми като студентски декан и преподаването на политически науки на стотици прекрасни студенти. Онова, което, разбира се, имаше значение, не беше моето положение в йерархията, а това, че получих възможности за развитие и за служене на другите. Нашите съпруги често са вдъхновени, но понякога по нелогични начини. Тази реалност — реалността на нелогичния начин, е нещо, млади мъже, което бащите ви може би ще са достатъчно смели да ви обяснят някога.
12. Интересно е също как последователно създаваме очаквания в живота на нашите внуци — дори когато не го осъзнаваме. Преди няколко години, когато внукът ни Роби беше на около пет години, се отбихме да видим семейството му в Орем. Той спеше на горния етаж и майка му извика: „Роби, дядо Нийл е тук!” Едно уморено гласче потече надолу по стълбите, казвайки: „Да си донеса ли Писанията?”
Той, разбира се, беше твърде малък, за да ги чете, но ги носеше, както мнозина го правят в Църквата днес съгласно новия чудесен обичай!
Братя, в живота на всеки от вас има най-различни спомени. Те могат да ни помогнат „да си (спомним) колко милостив е бил Господ” (Мороний 10:3). Той определено е бил такъв към мен!
Братя, като покорите волята си на Бог, вие Му давате единственото нещо, което реално можете да Му дадете и което наистина е ваше право да дадете. Не чакайте твърде дълго да намерите олтара или да започнете да поставяте дара на собствената си воля върху него! Не е необходимо да очакваме разписка — Господ има Свои специални начини да потвърди.
Свидетелствам ви, че Бог познава всеки от вас по отделно, братя, много, много отдавна (вж. У. и З. 93:23). Той ви обича много, много отдавна. Той не само знае имената на всички звезди (вж. Псалм 147:4, Исаия 40:26); Той знае вашите имена и всички ваши сърдечни болки и радости! Впрочем, вие никога не сте виждали безсмъртна звезда — накрая и те угасват. Но тази вечер до вас са седнали безсмъртни личности, които макар и несъвършени, все пак се „опитват да бъдат като Исус”! В Неговото име, тъкмо името на Исус Христос, амин.