Eдинението: всичко за всичко
Когато съберем всичко, което Спасителят прави за нас, с всичко, което ние можем да направим за Него, няма да открием само опрощение на греховете, … ние ще „бъдем подобни на Него”.
През последните години, ние, светиите от последните дни, сме учили, пели и свидетелствали много повече за Спасителя Исус Христос. Радвам се, че се радваме повече.
Като „говорим (повече) за Христос”1, пълнотата на евангелските учения ще излезе от неизвестността. Например някои от нашите приятели не могат да разберат как Единението се отнася към нашите вярвания, че ще станем по-подобни на нашия Небесен Отец. Други погрешно смятат, че нашата Църква се доближава до разбиранията за връзката между Божията благодат и делата, което се приближава към протестантските учения. Днес такива въпроси ме подтикват да размишлявам над уникалното възстановено учение за Единението.
Господ възстанови Своето Евангелие чрез Джозеф Смит, защото е имало вероотстъпничество. От пети век християнството учи, че Падението на Адам и Ева е било трагична грешка, която е довела до вярването, че човечеството има вродена зла природа. Това виждане е погрешно не само по отношение на Падението и човешката природа, но и поради истинската цел на живота.
Падението не е било катастрофално. Не е било грешка или нещастен случай. То е било неизменна част от Плана за спасение. Ние сме Божи духовен „род”2, изпратен на земята „невинни”3 от прегрешението на Адам. И все пак планът на Отец ни подлага на изкушения и нещастия в този паднал свят, като цената за това е да разберем истинската радост. Без да вкусим от горчивото, ние всъщност не можем да разберем сладкото4. Ние се нуждаем от дисциплината на смъртността и усъвършенстването като „следваща стъпка в (нашето) развитие”, като ставаме по-подобни на нашия Отец5. Но растеж означава увеличаващи се болки. Също означава, че се учим от нашите грешки в един продължителен процес, станал възможен поради благодатта на Спасителя, която се простира едновременно по времето на това, което правим и „след всичко което можем да сторим”.6
Адам и Ева се учили непрекъснато от техния често горчив опит. Те знаели какво означава проблемно семейство. Помислете за Каин и Авел. И все пак, поради Единението, те можели да се научат от преживяното, без да бъдат осъдени за това. Жертвата на Христос не просто заличи техните избори и ги върна обратно в Едемската градина в невинно състояние. Това би било история без заговор и без израстване на личността. Неговият план е свързан с растежа — ред по ред, стъпка по стъпка, благодат за благодат.
Така че, ако в живота ви има проблеми, не допускайте, че нещо не е наред с вас. Да се борим с тези проблеми е основната цел на живота. Като се приближаваме до Бог, Той ще ни покаже нашите слабости и чрез тях ще ни направи по-мъдри, и по-силни7. Ако виждате повече ваши слабости, това просто може да означава, че се приближавате до Бог, а не се отдалечавате.
Един австралиец от първите обърнати във вярата казва: „Моят изминал живот (беше) пустош от бурени с пръснати тук-там цветя сред тях. (Но) сега бурените изчезнаха и цветята се появиха на тяхно място”.8
Ние израстваме по два начина — като премахваме неблаготворните бурени и култивираме полезни цветя. Благодатта на Спасителя благославя и двете страни, ако ние извършим своята работа. Най-напред и нееднократно ние трябва да изкореним напълно бурените на греха и лошите избори. Не е достатъчно само да окосим бурените. Изскубете ги до корен, като се покаете напълно, за да отговорите на условията на милостта. Но да бъдем опростени е само част от растежа. Ние не плащаме само дълг. Нашата цел е да станем небесни същества. След като сме изчистили греха от душата си, ние трябва да посадим, оплевим и подхранваме семената на божествените качества. Тогава, когато потта и дисциплината ни помогнат да израснем да видим Неговите дарове, „се появяват цветята на благодатта”9 като надежда и кротост. Дори дървото на живота може да пусне корен в нашето сърце, като дава толкова сладки плодове, че те облекчават всичките наши трудности „чрез радостта в Неговия Син”.10 А когато цветето на милосърдието разцъфтява тук, ние ще обикнем другите със силата на Христовата любов.11
Нуждаем се от благодат както да преодолеем греховните бурени, така и да отгледаме божествени цветя. Сами не можем да направим нито едно от двете. Но благодатта не е евтина. Много е скъпа, дори изключително скъпа. Колко струва тази благодат? Достатъчно ли е просто да вярваме в Христа? Човекът, който намерил скъпоценния бисер, дал „всичко що имаше”12 за него. Ако желаем „всичко, което има Отец”,13 Бог иска всичко, което имаме. За да се подготвим за такова изящно съкровище, по какъвто и да е начин, ние трябва да дадем по начина, по който е дал Христос — всяка капка кръв, която Той имал: „Не знаете колко е изящно и колко трудно се носи”14. Апостол Павел казал, „та, ако страдаме с Него”, ние сме и сънаследници с Христа15. Той даде всичко от себе си, така и ние трябва да направим.
Какъв е този бисер, който може да има такава цена както за Него, така и за нас? Тази земя не е наш дом. Ние сме на училище, в което се опитваме да получим най-високата оценка за уроците от „великия план за щастие”16, за да можем да се върнем вкъщи и да узнаем какво означава да бъдем там. Отново и отново Господ ни казва защо планът си заслужава нашата жертва, както и Неговата. Ева го е нарекла „радостта от нашето изкупление”17. Яков го е нарекъл „това щастие, което е приготвено за светиите”18. По необходимост планът е изпълнен с тръни и сълзи, Неговите и нашите. Но тъй като Той и ние сме неразривно заедно, ако ние бъдем „едно” с Него, като преодоляваме всяка противоположност, това от своя страна ще ни доведе до „неизразима радост”19.
Единението на Христос е същността на този план. Без неговата скъпа, скъпа жертва нямаше да има път към дома, нямаше да има начин да бъдем заедно и нямаше да бъдем като Него. Той даде всичко, което имаше. Затова „колко е голяма радостта Му”20, когато дори един от нас „я изпита”, когато вдигнем очи от обраслата с бурени градина и обърнем лицата си към Сина.
Само възстановеното Евангелие съдържа пълнотата на тези истини! Все пак противникът се е заловил с най-великото в историята прикритие, като се опитва да убеждава хората, че Църквата знае най-малко, когато всъщност тя знае най-много за това как нашите взаимоотношения с Христос ни правят истински християни.
Ако трябва да дадем всичко, което имаме, тогава даването на почти всичко от наша страна няма да е достатъчно. Ако почти спазваме заповедите, ние почти ще получим благословии. Например някои младежи допускат, че могат да лудуват в греховната кал, докато вземат душа на покаянието точно преди да бъдат интервюирани за мисия или да отидат в храма. По време на самото прегрешение, някои планират да се покаят. Те се подиграват с дара на милостта, който дава истинското покаяние.
Някои хора искат да държат едната си ръка на стената на храма, докато в същото време с другата ръка докосват светските „нечисти неща”21. Ние трябва да поставим и двете си ръце на храма, за да бъдем спасени. Една ръка дори не е почти достатъчна.
Богатият младеж дал почти всичко. Когато Спасителя му казал, че трябва да продаде всички свои притежания, в тази история не става дума само за богатствата.22 Ние можем да имаме вечен живот, ако го искаме, но само ако няма нищо друго, което да желаем повече.
Тъй че трябва с желание да дадем всичко, защото самият Бог не може да ни накара да действаме против собствената си воля и без нашето пълно участие. И дори когато напълно се изчерпим и ни липсва силата да създадем съвършенството, тогава само Бог може да завърши започнатото. Нашето всичко само по себе си е все още недостатъчно, докато не стане всичко от Него, който е „усъвършителя на вярата (ни)”23. В този момент нашето несъвършено, но посветено почти е достатъчно.
Моята приятелка Дона израсна, вярвайки, че ще се омъжи и ще създаде голямо семейство. Но тя никога не получи тази благословия. Вместо това тя прекара зрелите си години, като служеше на хората от нейния район с неизмеримо състрадание и съветваше проблемни деца в един голям училищен окръг. Тя имаше силно развит артрит и множество дълги тъжни дни. Но все пак винаги повдигаше духа на своите приятели и семейство. Когато учеше другите за съня на Лехий, тя казваше нежно с добро чувство за хумор: „Представям си се да вървя по правата и тясна пътека, като държа пръта от желязо, но се сривам от изтощение на самата пътека”. Във вдъхновената благословия точно преди нейната смърт домашният учител на Дона каза, че Господ я е „приел”. Дона се разплака. Тя никога не бе считала своя самотен живот за приемлив. Но Господ е казал, че онези, които „съблюдават своите завети чрез жертва,… са приети от Него”.24 Мога да си Го представя как върви по пътеката от дървото на живота, как повдига Дона с радост и я занася у дома.
Помислете за образите на други хора, които подобно на Дона са се посветили толкова пълноценно, че за тях почти е достатъчно:
Много мисионери в Европа и на други подобни места, които никога не престават да предлагат своите наранени сърца, въпреки че постоянно ги отхвърлят.
Пионерите с ръчните колички казали, че идват да опознаят Бога в техните тежки условия и цената, която платили да Го опознаят, била привилегия, която си заслужавала.
Баща, който достигнал до изчерпване на своите сили, но въпреки всичко не можел да повлияе върху изборите на своята дъщеря. Единственото, което може да направи, е да коленичи пред Господ, като подобно на Алма Го помоли за своето дете.
Съпруга, която окуражавала своя съпруг въпреки неговите години на слабост, докато семената на покаянието най-накрая поникнали в сърцето му. Тя каза: „Опитвах се да гледам на него по начина, по който Христос би гледал мен.”
Съпруг, чиято съпруга страдала в продължение на години от емоционално разстройство, което я правило нетрудоспособна, но за него то винаги било „нашето малко предизвикателство,” а не просто „нейната болест.” В царството на техния брак той бил огорчен от нейните огорчения25, точно както Христос в Своето безпределно царство бил огорчен от нашите огорчения.26
Хората от 3 Нефи глава 17 претърпели разрушения, съмнения и тъмнина само, за да достигнат до храма с Исус. След като Го слушали в продължение на часове, те твърде много се уморили, за да Го разбират. Като се подготвял да ги напусне, те със сълзи на очи Го погледнали с такова искрено желание, че Той останал и благословил техните болни и малките им деца. Те дори не Го разбирали, но искали да бъдат с Него повече, отколкото искали всяко друго нещо. И Той останал. Тяхното почти било достатъчно.
Почти е достатъчно, особено когато нашите собствени жертви по някакъв начин намират отзвук в жертвата на Спасителя, колкото и да сме несъвършени. Ние не можем да изпитваме милосърдие — Христовата любов към другите — без поне да вкусим от Неговите страдания за другите, защото любовта към другите и страданията не са нищо друго освен две страни на една и съща действителност. Когато сме наистина огорчени от огорченията на другите хора, ние можем да бъдем „съобразувани със смъртта Му”27 достатъчно, за да станем сънаследници с Него.
Може ли да не се отдръпваме, когато открием, колкото и да е странно, каква скъпа цена трябва да платим, за да получим това, което в края на краищата е дар от Него. Когато съберем всичко, което Спасителят прави за нас, с всичко, което ние можем да направим за Него, няма да открием само опрощение на греховете: ние „ще го видим такъв, какъвто е” и ще „бъдем подобни на Него”.28 Обичам Го. Искам да бъда с Него. В името на Исус Христос, амин.