Завършената повест
Трябва да продължим да пишем, да продължим да вървим, да продължим да служим и да приемаме нови предизвикателства до края на нашата собствена повест.
Преди известно време в пощенската си кутия открих голям бял плик. Вътре в него имаше повест, написана от едно момче, което бях учила преди години, когато беше в шести клас. Спомних си ученика и задачата, върху която класът му беше работил в продължение на месеци. Спомних си също, че той обичаше да пише и имаше навика да седи и дълго да мисли. Понякога написваше само една-две думи върху белия лист. Понякога работеше и по време на междучасието, но когато крайната дата дойде, на неговото съчинение все още липсваше една глава. Казах му просто да предаде своята работа в състоянието, в което беше, но той гледаше на въпроса по различен начин и искаше да предаде завършено съчинение. Последният учебен ден той попита дали не би могъл да го завърши през лятната ваканция. Отново му казах просто да предаде своята работа. Той ме заумолява за още време и накрая го отпратих с купчина измачкани и нацапани листове хартия, като го похвалих за решимостта му и го уверих, че вярвам в способността му да завърши едно страхотно съчинение.
Мислих за него през онова лято, но след това в продължение на много години бях забравила за задачата, докато не намерих завършеното съчинение в пощенската кутия. Бях удивена и се чудех какво е накарало Джими да довърши съчинението си. Каква ли визия, решителност и усилия е трябвало да изисква тази задача? Защо някои от нас довършват дадена трудна задача, особено когато никой не изисква нейното завършване?
Пра-прадядото на съпруга ми, Хенри Клег младши, бил човек, който обичал да завършва работите. Той се присъединил към Църквата със семейството си, когато първите мисионери-светии от последните дни пристигнали в Престън, Англия. Хенри мислено си представял крайната точка на своето пътуване, когато заедно със съпругата си Ханна и двамата им сина имигрирали за Юта. Хенри оставил възрастните си родители, които били твърде слаби да предприемат такова дълго и трудно пътуване, като знаел, че никога повече няма да ги види.
Докато пресичали равнините, Ханна се разболяла от холера и умряла. Тя била положена да почива в един неотбелязан гроб. Групата след това продължила напред и в шест часа вечерта най-малкият син на Хенри също умрял. Хенри се върнал по стъпките си обратно до гроба на Ханна, сложил малкия си син в ръцете на своята съпруга и отново ги погребал заедно. След това Хенри трябвало да се върне при колоната от каруци, която сега била на пет мили (около осем километра) разстояние. Хенри, който също бил болен от холера, описал състоянието си като преддверие на смъртта, а в същото време осъзнавал, че все още му предстои да върви хиляда мили (около 1600 км.). Изумително е, че продължил напред стъпка след стъпка. Той спрял да пише в дневника си в продължение на няколко седмици след като загубил скъпата си съпруга Ханна и малкия си син. Поразена бях от думите, които е използвал, когато отново започнал да пише: „Все още се движа”.
Когато най-после достигнал мястото за събирането на светиите, той създал ново семейство. Не загубил вяра. Продължил своята история. Най-забележителното е, че сърдечната му болка от погребението на любимата му и на сина му, родила в нашето семейство традиция да продължаваме напред, да довършваме.
Често съм се чудела, докато съм слушала истории за пионери като Хенри Клег: „Бих ли могла да извърша някога това?” Понякога ме е страх от този въпрос, като зная, че нашето пионерско наследство продължава да е живо и днес. Неотдавна посетих Западна Африка и станах свидетел на това как обикновени хора стават пионери — те вървят напред, присъединяват се към нова Църква, оставят след себе си вековни традиции и дори изоставят семейство и приятели, подобно на Хенри. Моето възхищение и любов към тях са големи като към собствените ми предци.
Предизвикателствата, пред които са изправени другите, изглеждат ли ни по-трудни от нашите собствени? Често гледаме към някой човек с огромни отговорности и си мислим: „Никога не бих могъл да направя това”. При все това, възможно е други хора да гледат към нас и да се чувстват по абсолютно същия начин. Не е толкова важна величината на отговорността, а по-скоро какво чувстваме когато сме се захванали с недовършена задача. За някоя млада майка, която има много деца у дома и се грижи за тях през целия ден, а след това и през цялата нощ, това може да изглежда като че ли й предстои да измине пеша още хиляда мили. Да изнесем урок в Обществото за взаимопомощ пред жени, които са по-възрастни или по-млади, по-опитни или по-образовани, може да ни се стори трудно — особено когато става дума за тема, която на вас самата е трудно да разберете или да приложите в живота. Преподаването на урок пред десет буйни шестгодишни деца може да предизвика страх — особено ако собственото ви шестгодишно дете е в класа, а вие все още не сте си изяснили как да го учите, когато сте само двамата.
Какво научаваме от младия Джими, от ранните пионери и от съвременните пионери по света, което да ни помогне в конкретните ни предизвикателства? Джими прекарал години в писане на нещо, за което нямало краен срок, Хенри Клег продължил да върви напред сам и дотолкова обезсърчен, че дори не му се пишело в дневника, а африканските светии живели достойно за храм, какъвто не са могли да си представят, че ще се издигне един ден в собствената им държава. Да продължиш да вървиш напред, да останеш верен и да завършиш са неща, които сами по себе си са награда.
Преди години една от нашите дъщери ме помоли да излезем и да поиграем на топка с нея. Тя ми каза да седя и да гледам, докато тя многократно удряше една топка, завързана за въженце, с което се увиваше около един прът. След като гледах няколко намотавания, попитах каква е моята роля в играта, а тя каза: „О, мамо, винаги когато топката се завърта около пръта, ти казваш „Добре се справяш, добре се справяш.”
Изразът „Добре се справяш!” помага пътуването да изглежда възможно. Той би могъл да прозвучи, когато майката на едно от шестгодишните деца от онзи клас на Неделното училище за деца се обажда по телефона, за да информира учителката, че нейният син внимателно е помогнал малката му сестричка да бъде настанена на седалката на колата, без да е бил молен за това, и признава урока на учителката от Неделното училище за деца като подбудата за това ново поведение. Той би могъл да се каже за съпруг, който откарва децата до забавачницата и Неделното училище за деца, докато съпругата му подготвя урока си за събранието на Младите жени. Може да приляга и за нещо така просто като усмивка, прегръдка или дълга разходка навън с приятел, съпруг или дете.
Всеки един от нас трябва да намери и завърши своето собствено съчинение. Но колко по-приятно е да се разказва за него, когато на висок глас се отправя насърчение, когато пристигането ни в крайната точка на пътуването се оценява и празнува, независимо преди колко време е започнало пътуването.
Най-великият Наставник и Ходатай, който имаме, е казал: „Аз ще ида пред вашето лице. Ще бъда от дясната ви страна и от лявата, и Духът Ми ще бъде във вашите сърца, а ангелите Ми ще са около вас, за да ви подкрепят” (вж. У. и З. 84:88). Може ли някой от нас да си позволи да остави този детайл извън личното ни пътуване?
Хенри Клег продължавал да върви напред, за да живее сред верните светии, да заеме своето място, да изгради праведно семейство, да служи на ближните си. Той продължавал да мисли за това дори когато сърцето му било разбито от скръб. Чух как едно дете от Неделното училище за деца в Гана отговори на въпроса „Какво означава да избираме правилното всеки ден?” с думите: „Означава да следваме Господа и Спасителя всеки ден и да вършим най-доброто, което можем, даже когато е трудно”. Това дете-съвременен пионер знаеше наставлението на президент Хинкли. То знаеше за спазването на заповедите всеки ден. То разбираше, че личната му история ще се разгърне просто като изминава по една стъпка всеки пореден ден.
Миналата есен пред мен се изправи една чудесна, но пълна с предизвикателства възможност да разработя и да преподавам темата как да обучаваме в Неделното училище за деца с помощта на видеоматериал, който е изцяло на испански. В един период от живота ми аз говорех испански, но от известно време говорех португалски и знаех колко трудно ще ми е да уча отново испански. Направих всичко онова, което всеки от вас прави, за да изпълни задача, която му се струва извънредно трудна. Намерих помощ от способни и всеотдайни испаноезични сестри. Заедно учихме, молихме се, постихме и работихме много часове наред. Дойде денят да тръгна и да направя онова, което Господ беше поискал, и ние не само се бояхме, но чувствахме, че работата ни е незадоволителна. Бяхме работили до самия момент на предаването и не можеше нищо повече да се направи. Искаше ми се да започна всичко отначало.
Съпрузите на всяка от нас ни дадоха свещенически благословии и ние усетихме появата на мир и спокойствие. Като ангели помощ ни оказаха един мил съпруг, който нагласи сигнала за събуждане на ръчния си часовник, така че по време на записа да може да се моли за мен всеки половин час, един видеооператор, очите на когото излъчваха „Добре се справяш!”, и ръководителки от Неделното училище за деца, които имаха доверие в действията на Духа и успяха да ми предадат това със сила. В резултат се появи един завършен филм, който беше полезен за нашите испано-говорещи ръководители. Всички, които участваха в създаването му, бяха отчасти изненадани и изцяло благодарни за неговия успех. Вървяхме дотам, докъдето ни стигнаха силите, и когато си помислихме, че бихме могли да изоставим ръчните си колички и да паднем отстрани на пътя, по някакъв начин ангели ни оказаха подкрепа.
Какво научихме от тази задача? Същия урок, който научили Хенри Клег младши и Джими, и същото нещо, което научават всички верни съвременни пионери. За Господ няма невъзможни неща (вж. Лука 1:37), но ние трябва да завършим нашите собствени повести. Той изпраща Духа Си, ние си отправяме насърчителни викове един към друг, но трябва да продължим да пишем, да продължим да вървим, да продължим да служим и да приемаме нови предизвикателства до края на нашето съчинение. „Все още вървя” е основополагащото изискване в житейското пътуване. Той иска да завършим добре. Той иска да се завърнем при Него. Моля се съчинението на всеки един от нас да завърши в присъствието на нашия Небесен Отец и на Неговия Син, нашия Спасител Исус Христос — начинателите и завършителите на нашата вяра. В името на Исус Христос, амин.