Вашето лично влияние
Като следваме онзи Мъж от Галилея, тъкмо Господарят Исус Христос, нашето лично влияние ще се чувства за добро, където и да сме, каквито и да са нашите призования.
Мои скъпи братя и сестри — както вие, които виждам, така и онези от вас, които сте събрани на различни места по света, търся съпричастие във вашите молитви и вярата ви, докато изпълнявам това поръчение и привилегия да говоря пред вас.
Преди повече от четиридесет години, когато президент Дейвид О. МакКей ме призова в Кворума на дванадесетте апостоли, той топло ме приветства със сърдечна усмивка и нежна прегръдка. Сред свещените съвети, които ми отправи, беше заявлението: „Има отговорност, от която никой не може да избяга. Това са последиците от личното ни влияние.”
Призоваването на ранните апостоли отразявало влиянието на Господ. Когато търсел мъж на вярата, Той не го избирал изсред тълпата самоуверени в праведността си хора, които винаги можело да бъдат намерени в синагогата. Вместо това Той го призовавал измежду рибарите в Капернаум. Петър, Андрей, Яков и Иоан чули призива: „Дойдете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци”1. Те Го последвали. Симон, един човек на съмнението, станал Петър — апостол на вярата.
Когато Спасителят трябвало да избере ревностен и силен мисионер, Той го намерил не сред Своите поддръжници, а сред Своите противници. Савел от Тарс, преследвачът, се превърнал в мисионерът Павел. Изкупителят избрал несъвършени хора, които да учат хората на пътя към съвършенството. Правил го тогава; прави го и сега.
Той призовава вас и мен да Му служим тук долу и ни възлага задачата, която иска ние да изпълним. Отдадеността е тотална. Няма никакво противоречие в съвестта.
Като следваме онзи Мъж от Галилея, тъкмо Господ Исус Христос, нашето лично влияние ще се чувства за добро, където и да сме, каквито и да са нашите призования.
Отредената ни задача може да изглежда незначителна, ненужна, незабелязана. Някои може да бъдат изкушени да зададат въпрос:
„Татко, къде да работя днес?”
И любовта ми беше голяма.
Тогава Той посочи съвсем малко място
И каза: „Грижи се за това вместо Мен.”
Отговорих бързо: „О, не, не това!
Защо, никой никога няма да види,
независимо колко добре е била свършена моята работа;
не това малко място за мен.”
И словото, което Той изрече, не беше строго …
„За тях ли работиш или за Мен?
Назарет бе малко място,
а също и Галилея”2.
Семейството е идеалното място за обучение. То също е лаборатория за научаване. Семейната домашна вечер може да донесе духовно израстване на всеки член.
„Домът е основата на един праведен живот и никакви други средства не могат да заемат неговото място или да изпълнят съществените му функции”3. На тази истина са учели много президенти на Църквата.
Тъкмо у дома бащите и майките могат да учат децата си на разумен живот. Споделянето на задачи и взаимопомощта създават образец за следване от бъдещите семейства, докато децата растат, сключват брак и напускат дома. Научените у дома уроци траят най-дълго. Президент Гордън Б. Хинкли продължава да подчертава да избягваме ненужните дългове, заблудата да живеем не според възможностите си, и изкушението да превърнем прищевките си в свои нужди.
Наставлението на апостол Павел, което той отправил към своя възлюбен ученик Тимотея дава съвета, който ще помогне на личното ни влияние да намери постоянно място в сърцата на онези, с които общуваме: „Бъди на вярващите пример в слово, в поведение, в любов, във вяра, в чистота”4.
Когато бях момче, семейството ни живееше на територията на район Шести-седми на кол Пионери. Живеещите в района се местеха доста често, което имаше за резултат ускорено текучество на учителите в Неделното училище. Като момчета и момичета ние едва опознавахме даден учител и започвахме да го ценим, когато президентът на Неделното училище идваше в класа и ни представяше нов учител. Всяко сърце се изпълваше с разочарование и в резултат на това страдаше дисциплината.
Вероятните учители, като чуваха за лошата репутация на нашия конкретен клас, любезно отказваха да служат или предлагаха възможността да обучават различен клас, където учениците бяха по-управляеми. Ние се наслаждавахме на новопридобития си статус и решихме да оправдаваме страховете на преподавателското тяло.
Една неделна сутрин красива млада жена влезе в класната стая заедно с президента и ни беше представена като учителка, която е поискала да й бъде дадена възможността да ни обучава. Научихме, че е била мисионерка и че обича младите хора. Казваше се Люси Герч. Беше красива, имаше приятен глас и се интересуваше от нас. Тя помоли всеки член на класа да се представи и след това зададе въпроси, които й дадоха разбиране и прозрение за биографията на всеки. Разказа ни за живота си като малко момиче в Мидуей, Юта, и като описваше тази красива долина, тя направи така, че красотата й да заживее в нас и ние пожелахме да посетим зелените поля, които тя толкова обичаше.
Когато Люси ни учеше, тя правеше така, че Писанията действително да оживеят. Лично се запознахме със Самуил, Давид, Яков, Нефи, Джозеф Смит и с Господ Исус Христос. Евангелската ни ерудиция нарастваше. Нашето държание се подобри. Любовта ни към Люси Герч не знаеше граници.
Заехме се с един проект да пестим стотинки за едно, както го замисляхме, гигантско Коледно тържество. Сестра Герч водеше внимателен отчет на нашия напредък. С характерния за момчетата апетит, ние мислено превръщахме натрупаните до момента суми в кексове, сладкиши, пайове и сладоледи. Това трябваше да бъде едно славно събитие. Никога преди това който и да е учител дори не ни беше предлагал социално събитие, каквото щеше да бъде това.
Летните месеци постепенно бяха изместени от есента. Есента се превърна в зима. Целта на нашето тържество беше постигната. Класът беше израснал. Добрият дух беше взел надмощие.
Никой от нас няма да забрави онази сива сутрин, когато любимата ни учителка ни съобщи, че майката на един от учениците в класа е починала. Помислихме за нашите собствени майки и колко много те означават за нас. Чувствахме искрена скръб за Били Девънпорт при тази негова голяма загуба.
Урокът тази неделя беше от книгата Деяния на апостолите, глава 20, стих 35: „Да помните думите на Господа Исуса, как Той е казал: По- блажено е да дава (човек), отколкото да приема”. В края на представянето на добре подготвения урок Люси Герч коментира икономическото положение на семейството на Били. Беше времето на Голямата депресия и парите не достигаха. С искра в очите, тя каза: „Бихте ли искали да последвате това учение на нашия Господ? Какво ще кажете, ако вземем събраните пари за нашето тържество и като клас ги дадем на семейство Девънпорт в израз на нашата любов?” Решението беше единодушно. Преброихме внимателно всяка стотинка и поставихме цялата сума в един голям плик. Купихме красива картичка и я надписахме с нашите имена.
Този прост акт на доброта ни спои като едно цяло. От собствен опит научихме, че е по-блажено човек да дава, отколкото да получава.
Годините отлетяха. Старата сграда за събрания вече я няма — стана жертва на индустриализацията. Момчетата и момичетата, които учеха, които се смееха, които израстваха под ръководството на тази вдъхновена учителка на истината, никога не забравиха нейната любов или нейните уроци. Нейното лично влияние в полза на доброто беше заразително.
Един висш ръководител, личното влияние на който се чувстваше надлъж и нашир, беше покойният президент Спенсър У. Кимбъл. Той наистина остави положителна следа в живота на безброй много хора.
Един ден, когато бях епископ, телефонът иззвъня и човекът, който се обади, се представи като старейшина Спенсър У. Кимбъл. Той каза: „Епископ Монсън, във вашия район има двор с каравани и в една малка каравана в този двор, най-малката от всички, се намира една мила вдовица от племето Навахо на име Маргарет Бърд. Би ли казал на вашата президентка на Обществото за взаимопомощ да я посети и да я покани в Обществото за взаимопомощ, за да участва заедно със сестрите?” Направихме го. Маргарет Бърд дойде и беше топло приета.
Старейшина Кимбъл се обади при друг случай. „Епископ Монсън,” каза той, „научих, че в един хотел в центъра на града живеят две момчета от Самоа. Ще имат проблеми. Бихте ли ги направили членове на вашия район?”
Намерих тези две момчета да седят в полунощ на стъпалата на хотела и да свирят на укулеле и да пеят. Станаха членове на нашия район. След време всеки от тях сключи брак в храма и служи доблестно. Тяхното влияние за добро се усещаше нашироко.
Когато за първи път бях призован за епископ, открих, че нашият отчет относно абонаментите за списанието на Обществото за взаимопомощ в район Шести-седми показваше спад. Ние молитвено анализирахме имената на хората, които можехме да призовем за представители по абонамента за списанието. Вдъхновението ни диктуваше, че задачата трябва да се възложи на Елизабет Кийчи. Като неин епископ се обърнах към нея, за да изпълня задачата. Тя отговори: „Епископ Монсън, ще го направя.”
Елизабет Кийчи беше от шотландски произход и когато отговори „Ще го направя”, бях сигурен, че наистина ще го направи. Тя и нейната зълва Хелън Айвъри (и двете не бяха по-високи от метър и петдесет и два-три сантиметра) започнаха да ходят из района, като посещаваха къща след къща, улица след улица и квартал след квартал. Резултатът беше феноменален. Имахме повече абонаменти за списанието на Обществото за взаимопомощ от всички други единици в кола взети заедно.
Една неделна вечер поздравих Елизабет Кийчи и й казах: „Ти изпълни здачата си”.
Тя отговори: „Все още не, епископе. Все още не сме ходили в два квартала”.
Когато ми каза за кои квартали става дума, аз казах: „Сестра Кийчи, никой не живее в тези квартали. Те са изцяло индустриални”.
„Няма значение”, отговори тя, „ще се чувствам по-добре ако Нел и аз отидем и ги проверим сами”.
В един дъждовен ден тя и Нел обходили тези последни два квартала. Не намерила къща в първия, нито във втория. Тя и сестра Айвъри обаче се спрели за малко до един път, който бил кален от бурята неотдавна. Сестра Кийчи се взряла надолу по посока на пътя, който минавал покрай един механичен цех, може би на тридесет метра разстояние, и там забелязала един гараж. Това обаче не бил обикновен гараж. Този имал прозорец с перде.
Тя се обърнала към своята спътница и казала: „Нел, да отидем ли да проверим?”
След като двете сестри изминали 10-12 метра надолу по калния път до едно място, откъдето можел да се види целия гараж, те забелязали врата, която била издълбана отстрани на гаража, но не се виждала откъм улицата. Забелязали също комин, от който се издигал дим.
Елизабет Кийчи почукала на вратата. Отворил мъж на 68 години на име Уилям Рингууд. Тогава те представили своето изложение за необходимостта всеки дом да има списанието на Обществото за взаимопомощ. Уилям Рингууд отговорил: „По-добре питайте баща ми”.
Деветдесет и четири годишният Чарлз У. Рингууд дошъл тогава до вратата и също изслушал посланието. Абонирал се.
Елизабет Кийчи ми съобщи, че тези двама мъже са в нашия район. Когато поисках техните удостоверения за членство от Седалището на Църквата, ми се обадиха от Отдела за членство към Офиса на Председателстващия епископ. Секретарката каза: „Сигурен ли сте, че във вашия район живее Чарлз У. Рингууд?”
Отговорих, че съм сигурен, при което тя каза, че през последните шестнадесет години неговото удостоверение за членство е стояло в архива „загубени или неизвестни” към Офиса на Председателстващото епископство.
Една неделна сутрин Елизабет Кийчи и Нел Айвъри доведоха в нашето свещеническо събрание Чарлз и Уилям Рингууд. Това беше първият път от много години насам, когато те влизаха в сграда за събрания. Чарлз Рингууд беше най-старият дякон, който някога съм познавал. Неговият син беше най-възрастния мъж, член на Църквата, който не притежаваше никакво свещеничество.
На мен се падна възможността да ръкоположа брат Чарлз Рингууд в сан учител, след това в сан свещеник и най-накрая в сан старейшина. Никога няма да забравя интервюто с него, когато той искаше да получи храмова препоръка. Той ми връчи сребърен долар, който извади от старо и изхабено кожено портмоне, и каза: „Това е моето дарение от пост.”
Казах: „Брат Рингууд, не дължиш дарение от пост. Ти сам имаш нужда от него.”
„Искам да получа благословията, а не да задържа парите”, отговори той.
На мен се падна възможността да заведа Чарлз Рингууд в храма Солт Лейк и да присъствам с него по време на сесията за надаряване.
След няколко месеца Чарлз У. Рингууд почина. По време на службата по погребението му забелязах, че семейството му е седнало на предните седалки в дома на покойника, но забелязах също и две мили жени да седят в края на залата — това бяха Елизабет Кийчи и Хелън Айвъри.
Докато гледах тези верни и отдадени на вярата си жени и размишлявах върху личното им влияние в полза на доброто, душата ми бе изпълнена с обещанието на Господ: „Аз, Господ, съм милостив и благ към тези, които се боят от Мене, и се радвам да почета онези, които Ми служат в праведност и истина до края. Велика ще бъде наградата им, и вечна — славата им”.5
Има Един, Който е над всички други, Чието лично влияние покрива континентите, простира се над океаните и прониква в сърцата на истинските вярващи. Той е извършил Единение за греховете на човечеството.
Свидетелствам, че Той е Учител на истината, но е нещо повече от Учител. Той е примерът за съвършен живот — но Той е нещо повече от пример. Той е Великият Лекар — но Той е нещо повече от лекар. Той е буквалният Спасител на света, Синът на Бог, Князът на мира, Светият Израилев, тъкмо възкръсналият Господ, Който провъзгласил:
„Аз съм Исус Христос, за Когото пророците свидетелстваха, че ще дойде в света … Аз съм светлината и животът на света.”6
„Аз съм първия и последния; Аз съм Този, Който живее, Аз съм Този, Който беше убит; Аз съм вашият Ходатай пред Отца”.7
Като Негов свидетел, аз ви свидетелствам, че Той е жив! В Неговото свято име, тъкмо името на Исус Христос, Спасителя, амин.