Да узнаете Господната воля за вас
Нека Господ благослови всяка една в личното ви търсене да узнаете Неговата воля относно вас и да подчините вашата воля на Неговата.
Да станем оръдие в ръцете на Бог е голяма привилегия и свещена отговорност. Където и да живеем, каквото и да е материалното ни и обществено положение, без значение семейно положение и възраст, Господ се нуждае всяка една от нас да изпълни уникалната си роля в изграждането на Неговото царство в тази последна диспенсация. Моето свидетелство е, че можем да знаем какво иска Господ от нас да вършим – и да изпитаме „благословията, която ни е била дадена, да бъдем оръдия в ръцете Божии за осъществяването на това велико дело”1. Желанието ми тази вечер е да споделя част от моето много лично пътуване до разбирането как ставаме такива оръдия.
Ще започна там, където пътуването ми свърши – в онази върховна истина, преподадена от старейшина Нийл А. Максуел: „Подчиняването на волята ни е в действителност единственото уникално лично нещо, което имаме да положим на Божия жертвеник. Многото други неща, които „даваме”,… в действителност са неща, които Той вече ни е дал или заел. Когато обаче вие и аз се подчиним напълно, като оставим личните ни желания да бъдат погълнати от Божията воля, тогава наистина Му даваме нещо! Това е единствената изцяло наша собственост за даване!”2
Давам свидетелство, мои обични сестри, че за да бъдем наистина оръдие в Божиите ръце, за да имаме пълната благословия, дадена ни „в деня на този живот”, в който „изпълн(яваме своя) труд,”3 ние трябва, както казва старейшина Максуел, „да се подчиним напълно”4 на Господ.
Пречистващият процес в живота ми, който доведе до свидетелството ми за този принцип, започна неочаквано, когато в средата на тридесетте си години получих патриархална благословия. Готвейки се, бях се молила и постила, питайки в сърцето си „Какво желае Господ да върша аз?” Пълни с нетърпеливо очакване и с четирите ни деца „на буксир”, аз и съпругът ми отидохме в дома на възрастния патриарх. Благословията, която той ми даде, наблягаше на мисионерската работа – отново и отново.
Мразя да го призная, но бях разочарована и угрижена. В онзи момент на живота ми едва бях прочела Книгата на Мормон от край до край. Не ще и дума, не бях готова да отслужа мисия. Тъй че сложих патриархалната си благословия в едно чекмедже. Започнах обаче сериозен режим на изучаване всеки ден на Писанията, тъй като се концентрирах върху възпитаване на растящото ми семейство.
Минаха 10 години и съпругът ми и аз се съсредоточихме над това да подготвим децата си да отслужат мисии. Изпращайки нашите синове в различни земи, искрено вярвах, че съм изпълнила своя мисионерски дълг.
После съпругът ми бе призован за президент на мисия в една несигурна, хаотична страна в развиващия се свят. Тя бе на 10 000 мили от дома и на светлинни години от културата и комуникацията, които познавах. Но в мига на призованието ми като пълновременна мисионерка се почувствах малко като Алма и синовете на Мосия – че съм призована да бъда „оръди(е) в ръцете Божии за осъществяването на това велико дело”5. Почувствах и нещо, което те не съм сигурна да са усетили – непреодолим страх!
В следващите дни извадих патриархалната си благословия и я четох пак и пак, търсейки по-дълбок смисъл. Дори знанието, че съм на път да живея според обещанието, което получих от патриарха преди десетилетия, не облекчаваше грижите ми. Можех ли да оставя своите семейни и несемейни деца и възрастния си баща и свекърва? Щях ли да зная верните неща за вършене и казване? Какво щяхме да ядем аз и съпругът ми? Щяхме ли да сме в безопасност в страна нестабилна и опасна политически? Чувствах се неадекватна във всяко отношение.
В своето търсене на покой удвоих усилията си да посетя храма. Разсъждавах над значението на заветите си по начин както никога преди. На този решаващ кръстопът в живота ми моите храмови завети ми послужиха като основа и катализатор. Да, боях се, но си давах сметка, че бях избрала да сключа лични, обвързващи, свещени ангажименти, които възнамерявах да спазвам. Когато всичко бе казано и сторено, това нямаше да бъде служене на някой друг. То беше мое мисионерско призование и аз бях решена да служа.
Бащата на Джозеф Смит бе произнесъл следната благословия над главата на сина си: „Господ твоят Бог те призова по име от небесата. Tи бе призован… във великото Господно дело: да свършиш една работа в този период, която никой друг… не би свършил като тебе, във всички неща според волята Господна”6. Пророкът Джозеф бил призован за своята уникална част от „великото Господно дело”, и колкото и объркана и неподготвена да се чувствах, със сигурност аз също бях призована за моята част от делото. Това прозрение помогна и ми даде смелост.
В постоянните си молитви продължавах да питам, „Отче, как мога да върша онова, което Ти си ме призовал да върша?” Една сутрин малко преди да заминем на мисионерското поле две приятелки донесоха подарък – малък сборник с химни, който да взема с мен. По-късно същия ден отговорът на моите месеци на молитви дойде от този сборник. Докато дирех утеха в едно тихо място, следните думи ясно дойдоха в ума ми:
Не бой се, със теб съм; кураж не губи,
Аз Бог твой Съм верен, ти твърд остани.
Любов и закрила Аз ще ти даря,
С ръка всемогъща ще те поведа7.
Да си дам сметка по най-личен начин, че Господ ще бъде с мен и ще ми помага бе само началото. Имах да научавам още много за превръщането в оръдие в Божиите ръце.
Далеч от дома в една чужда земя съпругът ми и аз се впуснахме в своята служба като пионери, с вяра във всяка стъпка. Повечето време бяхме сами съвсем буквално – ориентирайки се в една култура, която не разбирахме, изразявана на дузина езици, които не можехме да говорим. Чувството на Сара Кливланд, една от ранните ръководителки на Обществото за взаимопощ в Наву, изразява и нашите усещания: „Започнахме това дело в името на Господ. Нека смело вървим напред”8.
Моят първи урок в процеса на превръщане в оръдие в Божиите ръце бе да изследвам Писанията, да постя, да се моля, да посетя храма и да живея вярна на заветите, които бях сключила в Господния дом. Вторият ми урок бе, че за да „вървя смело напред”, трябваше да уповавам напълно на Господ и искрено да диря лично откровение. За да получа това откровение, трябваше да живея достойна да имам постоянното спътничество на Светия Дух с мен.
Последният ми урок бе тъкмо онова, което обяснява старейшина Максуел. Дори в най-дребните неща всеки ден аз подчинявах моята воля на Господната, защото толкова се нуждаех от помощта, напътствието и защитата Му. Като го правех, постепенно взаимоотношението ми с моя Отец в Небесата се промени – по дълбоки начини, което продължава да благославя мен и семейството ми.
Житейският ми път е различен от вашия. Всяка от вас би могла да ме научи много от своите преживявания на подчинение на вашата воля на Господната, докато честно търсите да узнаете волята Му за вас. Можем заедно да се радваме на възстановеното Евангелие на Исус Христос, благодарно приемайки благословиите всяка от нас да има свидетелство за Спасителя и Неговото Единение. Това знам – индивидуалните ни усилия да станем „оръдия в ръцете Божии” не са били леки и са ни помогнали да израстнем духовно, обогатявайки нашите житейски пътувания по най-лични, прекрасни начини.
Скъпи сестри, нека Господ благослови всяка една в личното ви търсене да узнаете Неговата воля относно вас и да подчините вашата воля на Неговата. Свидетелствам, че личната ни воля „е единствената изцяло наша собственост за даване”9. В името на Исус Христос, амин.