Да можем всички да седим заедно на небето
Когато станем оръдия в Божиите ръце, сме използвани от Него да вършим Неговото дело.
Сестри, тази вечер сме събрани на общо събрание на Обществото за взаимопомощ. Изглеждате прекрасно. Като се събираме, не мога да спра да мисля за онова първо събрание на Обществото за взаимопомощ. Мислено виждам Пророка Джозеф Смит да говори на сестрите и да ги подготвя за тяхната част в изграждането на царството Божие. Чувам молитвите в сърцата на жените: „Аз сключих завети да върша Твоето дело, но помогни ми сега да стана оръдие в Твоите ръце”. Тяхната молитва е наша молитва.
Земният живот е времето за всяка една от нас да стане такова оръдие.
Обичам посланието на сестра Луси Мак Смит, която, болнава и немощна от възрастта, станала да говори на своите сестри от ранното Общество за взаимопомощ в Наву. Искам да помните, че тя била силна жена – един голям водач. Била твърде подобна на жените, който виждам в Обществото за взаимопомощ днес. Но в онзи ден казала, „Ние трябва да се грижим нежно една за друга, да се утешаваме и да се напътстваме, та да можем всички да седим заедно на небето”1.
Тези думи говорят за сестрите, превръщащи се в „оръдия в Божиите ръце”2. Коя от нас не копнее да се грижат нежно и да бдят над нея, да я утешават и напътстват в Божиите неща? Как става това? Чрез всяка добрина, проява на обич, жест на внимание, ръка, готова за помощ. Но посланието ми не е до онези, които получават подобни прояви на милосърдие, а до всички нас, които трябва да проявяват такава святост всеки ден. За да станем подобни на Исус Христос, Пророкът Джозеф Смит учи, че „трябва да протегнем душите си към околните”3.
Всяка от нас копнее да има чистата любов Христова, наречена милосърдие, но човешкото – „естествената жена” у нас – понякога ни пречи. Ние се ядосваме, гневим се, гълчим себе си и другите – и когато го правим, не можем да бъдем проводника на любов, който трябва да сме, ако искаме да сме оръдие в ръцете на Небесния Отец. Да сме склонни да простим на себе си и другите става неделима част от способността ни да имаме Господната любов в живота ни и да вършим делото Му.
Когато почнах да готвя тази реч, направих всичко, което знаех, че трябва да направя: отидох в храма, постих, четох Писанията, молих се. И написах една реч. Но, сестри, когато решите да пишете за милосърдието, трябва да се чувствате милосърдно. А аз не се чувствах! И тъй, след много сълзи и молитви осъзнах, че трябва да поискам прошка от онези, които неволно бяха станали причината за моите немилосърдни мисли. Беше трудно. Но бе изцеляващо. И ви свидетелствам, че Господният дух се върна.
Да си последователно милосърден е търсене за цял живот, но всеки акт на обич променя нас и онези, които го предлагат. Нека ви разкажа историята на една млада жена, която срещнах наскоро. Като тийнейджърка Алиша се отдалечила от Църквата, но по-късно усетила подтици да се върне. В неделите тя често посещавала дядо си в дом за възрастни. В един от онези дни решила да присъства на събранията на светиите от последните дни там. Отворила вратата и попаднала на събрание на Обществото за взаимопомощ, но нямало свободни столове. Когато почти си тръгнала, една жена й махнала и се отместила, за да й направи място на стола си. Алиша казва: „Чудех се какво си бе помислила за мен жената. Цялото ми тяло бе покрито с пробивания и миришех на пушач. Но изглежда това не й правеше впечатление; просто ми направи място до себе си”.
Алиша, насърчена от милосърдието на онази жена, се върнала към активност. Тя отслужила мисия и сега споделя същата тази обич с други жени. Възрастната сестра, която споделила стола си, разбирала, че в Обществото за взаимопомощ има място за всяка жена. Сестри, ние се събираме за сила, но носим с нас всичките си слабости и несъвършенства.
Алиша ми каза нещо, което не ще забравя никога. Тя каза: „Правя само едно нещо за себе си, когато отивам на Църква: вземам от причастието за себе си. В останалото време наглеждам другите, които имат нужда от мен, и се опитвам да им помагам и се грижа за тях.”
Когато станем оръдия в Божиите ръце, сме използвани от Него да вършим Неговото дело. Като Алиша трябва да се обърнем към онези наоколо и да дирим начини да можем да се грижим и помагаме. Трябва да мислим за онези на вратата, които поглеждат вътре, и да ги привлечем към нас – та да можем всички заедно да седим на небето. Не всички от нас могат да мислят, че има място за още някой на стола ни, но винаги може да се намерят столове, ако имаме обич в сърцата си.
През 1856 г. Джулия и Емили Хил, сестри, които се присъединили към Църквата като тийнейджърки в Англия и семействата им се отказали от тях, накрая спечелили пари за пътя си до Америка и почти стигнали до отдавна лелеяния Сион. Те пресичали американските равнини с кервана ръчни колички на Уили, когато с много други били застигнати по пътя от ранна октомврийска буря. Сестра Дебора Кристенсън, правнучка на Джулия Хил, сънувала следния вълнуващ сън за тях. Тя казва:
„Можех да видя Джулия и Емили заседнали в снега на ветровития връх Роки Ридж с останалите от кервана на Уили. Те нямаха дебели дрехи да ги стоплят. Джулия седеше в снега и трепереше. Вече не можеше да продължи. Емили, която също замръзваше, знаеше, че ако не й помогне да стане, Джулия ще умре. Когато Емили обви ръце около сестра си, за да й помогне да се изправи, Джулия заплака – но без сълзи, само с тихи хлипащи звуци. Заедно те тръгнаха бавно към своята ръчна количка. В онази ужасна нощ умрели тринадесет души. Джулия и Емили оцелели”4.
Сестри, една без друга тези жени сигурно нямаше да оживеят. Освен това те помогнали и на други да оцелеят онази ужасна част от прехода, включително на млада майка и децата й. Именно Емили Хил Уудмънзий по-късно написала прекрасните думи на песента „Като сестри в Сион”. Стихът „Да носим подкрепа, добро и любов”5 добива нов смисъл, като си представите изживяването й в покритите със сняг равнини.
Подобно на сестрите Хил много от нас няма да преживеят изпитанията на смъртния живот без помощта на другите. Вярно е и другото: помагайки на другите, поддържаме собствения си дух жив.
Луси Мак Смит и сестрите от ранното Общество за взаимопомощ изпитали чистата любов Христова, милосърдие, което не познава граници. Те имали евангелските истини, които да ръководят живота им; имали жив пророк, имали и Отец в Небесата, Който чувал молитвите им и им отговарял. Сестри, същото имаме и ние. Когато се кръщаваме, ние вземаме името на Исус Христос върху нас. Носим това име с нас всеки ден и Духът ни подтиква да живеем в съгласие с напътствията на Спасителя. Като го правим, ставаме оръдия в ръцете Божии. И Духът ни извисява до по-висши нива на доброта.
Най-висшата проява на милосърдие е Единението на Исус Христос, дадено ни като дар. Усърдното ни търсене на този дар изисква не само да желаем да го получим, но също и да го споделяме. Като споделяме тази любов с другите, можем да се превърнем в „оръдие в ръцете Божии, да вършим това велико дело”6. Ще сме готови да седнем в небесата с нашите сестри – завинаги.
Давам свидетелство за Спасителя, че Той е жив и че ни обича. Той знае какво можем да станем – въпреки несъвършенствата ни в момента. В името на Исус Христос, амин.