Нашият дълг към Бог: Мисията на родителите и ръководителите към подрастващото поколение
Имаме неотменното задължение да помагаме на младежите да разберат и да повярват в Евангелието по дълбок личен начин.
Този следобед желая да насърча родителите и всички, които са призовани да ръководят и служат на младежите по този свят. Господ открива на Джозеф Смит, че ние имаме “едно абсолютно задължение, … към цялото бъдещо поколение” (У. и З. 123:11).
През целия си живот като баща и дядо съм размишлявал върху въпроса – какъв е моя дълг към Бог по отношение на младежите? Нека да споделя някои от нещата, които научих чрез лично размишление и свидетелство.
За всички нас изпълнението на нашият дълг към Бог като родители и ръководители започва с ръководенето чрез пример – постоянно и усърдно да живеем според принципите на Евангелието у дома. Това изисква всекидневна решителност и усърдие.
За младежите нищо не може да замести да виждат, че живеем всекидневния си живот според Евангелието. Младите воини не е трябвало да се чудят в какво вярвали родителите им. Те казват, “Нямаме никакво съмнение, че майките ни знаят това” (вж. Алма 56:47–48). Знаят ли децата ни каквото знаем ние?
Имам внук, който веднъж ме помоли да отида с него на популярен, но неподходящ филм. Казах му, че не съм достатъчно голям, за да гледам този филм. Той беше озадачен, докато баба му не му обясни, че рейтинговата система за възрастта не се отнася за дядо. Той дойде при мен и каза, “Сега разбирам, дядо. Ти никога няма да бъдеш достатъчно възрастен да гледаш този филм, нали?” И беше прав!
Освен да показваме на младежите пътят чрез примери, ние ги ръководим, като разбираме сърцата им и вървим редом с тях в евангелската пътека. За да разберем истински сърцата им, ние трябва да правим повече от това само да бъдем с тях в същата стая или да посещаваме същите семейни и църковни дейности. Трябва да планираме и да използваме възможности за обучение, които оставят дълбок и траен отпечатък в техните умове и сърца.
Например, църковните ръководители редовно планират дейности за свещеници, сбирки на скаутите и лагери – но тези дейности винаги ли постигат най-важната си цел? Научих, че това което прави дейностите за свещеничеството или скаутите съществени за едно момче, не е само получаването на значка за заслуга, а това че имат възможности да седят и говорят с ръководител, който се интересува от него и неговия живот.
Също така, майки и бащи, докато карате или водите децата си на училище или разнообразните дейности, използвате ли времето да говорите с тях за надеждите, страховете и радостите им? Отделяте ли време да ги накарате да свалят слушалките на MP3-плеърите и всички други устройства, така че те да могат да ви чуват и да почувстват обичта ви? Колкото повече живея, толкова повече осъзнавам, че моментите, в които са ме учили през младостта ми, особено тези, осигурени от родителите ми, са оформили моя живот и са ме направили, това което съм.
Невъзможно е да надцениш влиянието на родителите, които разбират сърцата на децата си. Изследванията показват, че най-важните преходи в живота – включително онези периоди, когато е най-вероятно младежите да се отклонят от Църквата – най-голямото влияние не идва от интервю с епископа, а от редовното, топло, приятелско, грижовно взаимодействие с родителите.
Имайки това пред вид, когато сядаме на масата за вечеря, цялото ни семейство ли е там? Помня как като млад мъж поисках разрешение да играя бейзбол по време на вечеря. “Просто остави ястието във фурната”, казах на майка ми. Тя отговори, “Робърт, аз наистина искам да си починеш, ела си вкъщи, бъди със семейството за вечеря и после можеш да излезеш и да играеш докато се стъмни”. Тя научи всички нас, че що се отнася до храненето със семейството, не само храната, но семейното взаимодействие подхранва душата. Майка ме научи, че показваме най-голямата любов в нашите семейства.
За да могат нашите взаимодействия с младежите наистина да докоснат сърцата им, трябва да им обърнем същото внимание, както на доверен колега или близък приятел. Най-важното е да им задавате въпроси, да ги оставяте да говорят, и тогава да бъдете готови да слушате, слушате, слушате, тъкмо с духовни уши! Преди няколко години четях вестника, когато един от моите малки внуци се гушна в мен. Докато четох, аз се наслаждавах да слушам сладкия му глас да бъбри на заден план. Представете си моята изненада, когато няколко мига след това той се пъхна между мен и вестника. Хвана лицето ми с ръцете си, притисна носа си в моя нос и ме попита, “Дядо! Тук ли си?”
Мамо, татко, там ли сте? Дядо, бабо, там ли сте? Да сме там означава да разбираме сърцата на нашите младежи и да общуваме с тях. А да общуваме означава не само да разговаряме с тях, но и да правим разни неща заедно.
Наскоро чух една майка да разказва как е помогнала на първите си три дъщери да изпълнят изискванията за “Личен напредък”, като правила онова, което се очаква – да бъде информирана и да се подпише под проектите. После тя нежно обясни, със сълзи по бузите й, “Наскоро работих с четвъртата си дъщеря, като всъщност изпълнявах нейните проекти заедно с нея. Това направи животът и отношенията ни доста различни. Но, о, каква тъга изпитвам, когато осъзная какво съм загубила, като не направих същото с другите ми три дъщери”. Най-тъжните думи на езика и писалката са онези, които гласят, “Можеше да бъде!”1
Възрастните членове в Църквата трябва да разберат, че изискванията за “Личен напредък” и “Дълг към Бога” не са само дълги списъци с точки за отмятане. Те са лични цели, поставени на всеки млад мъж и млада жена, за да им помогнат да станат достойни да получат обредите на храма, да отслужат мисии, да сключат вечен брак и да се радват на възвисяването. Но нека бъде ясно: ако младите мъже и жени се опитат да постигнат тези цели сами, би било голяма загуба и трагедия!
Бащи, майки и ръководители на младежите, молим ви настойчиво да участвате в програмите “Личен напредък” и “Дълг към Бога” с вашите деца и младежи. Не само те ще израснат, но и вие. И също толкова важно, вие ще израствате заедно в една връзка на вяра и приятелство, която ще ви позволи взаимно да се укрепвате, да останете завинаги на евангелската пътека и наистина да бъдете вечно семейство.
Еднакво важна част за изпълнението на родителския ни дълг към Бог е преподаването на Евангелието на децата ни и подготовката им за пълно участие във възстановената Църква на Спасителя. Помнете урока на народа на цар Вениамин. В резултат на неговите учения много от възрастните изпитали голяма промяна в сърцата. Но “имаше много люде от подрастващото поколение, които не можеха да разберат словата на цар Вениамин, бидейки малки деца по времето, когато той говори на своя народ … и сърцата им бяха закоравели” (Мосия 26:1, 3).
Имаме неотменното задължение да помогнем на младежите да разберат и да повярват в Евангелието по дълбок личен начин. Ние можем да ги научим да ходят в светлината, но никога тази светлина не може да бъде взета назаем. Те сами трябва да я спечелят. Те трябва да придобият собствена светлина на свидетелство направо от източника на духовна светлина – Сам Бог – чрез молитва, изучаване и размишление. Те трябва да разберат кои са и кои иска Небесния Отец да станат. Как можем да им помогнем?
Когато провеждаме семейна домашна вечер, семеен съвет или съдържателен евангелски разговор с нашите деца, ние имаме възможността да ги погледнем в очите и да им кажем, че ги обичаме, и че Небесният Отец ги обича. При тези свещени обстоятелства ние можем да им помогнем да разберат, дълбоко в сърцата си, кои са те и колко са щастливи да дойдат на тази земя, и в нашия дом, и да участват в заветите, които сме сключили в храма, за да бъдем вечно семейство. При всяко взаимодействие, което споделяме, ние показваме принципите и благословиите на Евангелието.
В тези усилни времена не е достатъчно нашите младежи просто да знаят. Те трябва да действат. Преданото участие в обреди, кворуми и помощни организации, вдъхновени програми, и укрепващи дейности помагат на младежите да облекат цялото Божие всеоръжие. Ще им помогнем ли да облекат това всеоръжие, така че да устоят на огнените стрели на противника? За да изберат наистина пътя Господен, те трябва да познават Неговия път. А за да познават наистина Неговия път, ние трябва да ги учим и ръководим да действат, участват и работят.
Най-великата мисионерска работа, която някога ще извършим, ще бъде в домовете ни. Нашите домове, кворуми и класове са част от мисионерското поле. Нашите деца и внуци са нашите най-важни проучватели.
Най-голямата работа по семейна история, която ще извършим, ще бъде в собствените ни домове. Тъкмо духовната подготовка на децата ни от подрастващото поколение чрез послушание ще осигури вечното запазване и продължаване на нашите семейства за идващите поколения.
Най-великото спасение и активиране ще бъде в нашите домове. Ако човек от вашето семейство се скита по непознати пътеки, вие сте спасител, зает с най-важното спасително усилие, което Църквата е познавала някога. Свидетелствам от личен опит: Няма провал освен ако не се предадем. Никога не е твърде рано или твърде късно да започнете. Не се притеснявайте за това какво се е случило в миналото. Вдигнете телефона. Напишете бележка. Отидете на посещение. Отправете покана за завръщане у дома. Не се страхувайте или притеснявайте. Вашето дете е чедо на Небесния Отец. Вие вършите Неговото дело. Той е обещал да събере Своите деца и е с вас.
Най-голямата вяра, която имаме, ще бъде в домовете ни, като останем силни в изпитанията и премеждията на родителството. Президент Монсън казва на една малка група майки, “Понякога ние съдим твърде бързо последиците от своите успехи и провали.” Позволете да добавя, не гледайте на днешните изпитания като вечни. Небесният Отец върши Своето дело дългосрочно. “Много от това (е), което е в бъдещето”, казва Пророкът Джозеф Смит. “Ето защо, … нека бодро свършим всички неща, които са по силите ни, и тогава ние можем да спрем с пълната увереност, че ще видим спасението Божие и ръката Му ще бъде открита” (У. и З. 123:15, 17).
В тази великденска неделя аз се надявам, че ще имаме възможността да дадем своите свидетелства, че знаем, че Бог е жив и че Исус е Христос. Надявам се, че ще споделим своите свидетелства, така че децата ни ще знаят къде са нашите сърца и че ги обичаме. Най-голямата обич и учения следва да бъдат в нашите домове.
Аз моля Господните благословии да бъдат с родителите и с младежите, които са възпитани във верни домове, така че да разбират радостта, че имат дом и семейство, където могат да бъдат обичани, упътвани и насочвани. Моята молитва е ние да имаме вечни семейства и да бъдем заедно завинаги в присъствието на Отца и Неговия Син, Исус Христос.
Аз давам моето специално свидетелство, че Исус Христос е жив. Той е пастир на изгубената овца, спасител на безпомощната душа, изцелител на нараненото сърце, надеждата на цялото човечество. С Него като наш Учител нека да изпълним дълга си към Бог с вяра в Него и Неговата вечна любов към всеки един от нас, се моля аз, в името на Исус Христос, амин.