“Вие сте Моите ръце”
Като ученици на Исус Христос, нашият Учител, ние сме призовани по-скоро да подкрепяме и изцеляваме, отколкото да осъждаме.
Разказва се, че при бомбардировките на един град по време на Втората световна война една голяма статуя на Исус Христос била сериозно повредена. Когато жителите открили статуята сред руините, се натъжили, защото тя била обичан символ на тяхната вяра и на Божието присъствие в живота им.
Майстори поправили голяма част от статуята, но ръцете й били толкова повредени, че не могли да бъдат възстановени. Някои предложили да намерят скулптор, който да направи нови ръце, но други искали тя да си остане така – като постоянно напомняне за трагедията на войната. Накрая решили статуята да остане без ръце. При все това жителите на града добавили в основата на статуята на Исус Христос следния надпис: “Вие сте Моите ръце”.
Ние сме ръцете на Христос
Можем да извлечем дълбока поука от този разказ. Когато мисля за Спасителя, често си Го представям с протегнати ръце, с които Той утешава, изцелява, благославя и обича. И Той винаги говорел наравно с хората, не отвисоко. Обичал смирените и кротките хора, обикалял сред тях и им служил, предлагайки надежда и спасение.
Това правел Той по време на земния Си живот, това щеше да прави, ако живееше сред нас днес, и това следва да правим ние като Негови ученици и членове на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.
В тази красива великденска утрин нашите мисли и сърца са обърнати към Него – надеждата на Израиля и Светлината на света.
Като подражаваме на Неговия съвършен пример, нашите ръце могат да станат Негови ръце; нашите очи – Негови очи; нашето сърце – Негово сърце.
Нашите ръце могат да обгръщат
Дълбоко съм впечатлен от начина, по който членовете на нашата Църква служат на други хора. Когато чуем за вашата самоотвержена жертва и затрогващо състрадание, сърцата ни се изпълват с благодарност и щастие. Вие сте една ярка светлина за света и по цялото земно кълбо сте известни с вашата доброта и състрадание.
За съжаление от време на време отново чуваме и за членове на Църквата, които се обезсърчават и в резултат на това престават да идват и участват на нашите църковни събрания, защото смятат, че не могат да намерят своето място.
Когато бях малко момче, след края на Втората световна война, Германия беше в руини. Много хора бяха гладни и болни, много умираха. Добре помня хуманитарните пратки от храна и дрехи, идещи от Църквата в Солт Лейк Сити. До ден днешен помня миризмата на дрехите и вкуса на сладкия компот от праскови.
Имало е някои хора, които са се присъединили към Църквата заради стоките, които получаваха тогава. Някои в Църквата гледаха отвисоко тези нови членове. Те дори им дадоха един обиден прякор: Büchsen Mormonen или “мормони от буркани”. Те не харесваха тези нови членове, защото вярваха, че когато техните материални нужди бъдат задоволени, ще отпаднат.
Макар някои да си тръгнаха, мнозина останаха – те дойдоха в Църквата, вкусиха от сладостта на Евангелието и почувстваха загрижеността на братята и сестрите. Те намериха своя втори дом. И сега, три-четири поколения по-късно, много семейства проследяват членството си в Църквата до онези обърнати във вярата.
Надявам се, че ние приветстваме и обичаме всички Божии деца, включително онези, които може би се обличат различно, говорят и изглеждат различно, или просто правят нещата по друг начин. Не е добре да караме другите да чувстват, че нещо не им достига. Нека издигаме хората около нас. Нека протягаме ръка на приятелство. Нека обсипем нашите братя и сестри в Църквата със специална мяра от човечност, състрадание и милосърдие, тъй че те най-накрая да почувстват, че са открили своя втори дом.
Когато бъдем изкушени да съдим, нека си спомним за Спасителя, Който “обича света и дори дава живота Си за, за да привлече всички човеци към Себе Си…
(и) казва: Елате при Мене, вие от всички краища на земята … (защото) всички човеци са облагодетелствани, едните като другите, и никому не е забранено”1.
Когато чета Писанията, ми се струва, че често най-строго укорените от Спасителя хора са онези, които считат себе си за по-важни заради своето богатство, влияние или привидна праведност.
Веднъж Спасителят разказва една притча за двама мъже, които отишли в храма да се молят. Единият, уважаван фарисей, казал: “Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедни и прелюбодейци и особено не като тоя бирник. Постя дваж в седмицата, давам десятък от всичко, що придобия”.
Другият, омразен бирник, “като стоеше издалеч, не щеше нито очите си да подигне към небето, но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене, грешника”.
Следват думите на Исус, “Казвам ви, че този слезе у дома си оправдан, а не онзи”2.
Истината е, че “всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога”3. Всички ние имаме нужда от милост. В последния ден, когато бъдем доведени пред съда Божий, не се ли надяваме многото ни несъвършенства да бъдат опростени? Не копнеем ли да бъдем прегърнати от Спасителя?
Струва ми се съвсем логично и правилно да дадем на другите онова, което толкова много желаем за себе си.
Не предлагам да приемаме греха и да игнорираме злото в личния си живот или в света. При все това, в усърдието си понякога объркваме греха с грешника, осъждаме твърде бързо и с много малко състрадание. От съвременно откровение знаем, че “ценността на душите е огромна в Божиите очи”4. Можем да преценим ценността на друга душа точно толкова, колкото можем да измерим простора на вселената. Всеки човек, който срещаме, е важен за нашия Небесен Отец. Веднъж разбрали това, ние можем да започнем да разбираме как следва да се отнасяме към нашите ближни.
Една жена, подложена на дългогодишни изпитания и скръб, казала през сълзи, “Осъзнах, че приличам на стара банкнота от 20 долара – смачкана, прокъсана, мръсна, протрита и надраскана. Но въпреки всичко, аз съм банкнота от 20 долара. Имам стойност. Макар да не изглеждам добре, и въпреки че съм овехтяла и многократно използвана, моята стойност е 20 долара”.
Нашите ръце могат да утешават
С това наум, нека нашите сърца и ръце бъдат протегнати състрадателно да утешават, защото всеки върви по своята собствена трудна пътека. Като ученици на Исус Христос, нашият Учител, ние сме призовани по-скоро да подкрепяме и изцеляваме, отколкото да осъждаме. Заповядано ни е да скърбим с онези, които скърбят и да утешаваме онези, които се нуждаят от утешение5.
Недостойно е за един християнин да смята, че страдащите заслужават своето страдание. Великден е подходящ ден да си спомним, че Спасителят доброволно взел върху Си болките, болестите и страданието на всички ни – дори онези от нас, които сякаш заслужават страданието си6.
В книгата Притчи четем, “приятел обича всякога и е роден, като брат за време на нужда”7. Нека обичаме винаги. И нека нашите братя и сестри да могат да разчитат на нас, особено в моменти на трудност.
Нашите ръце могат да служат
Една древна юдейска легенда разказва за двама братя, Аврам и Зимри, които имали нива и заедно я обработвали. Те се съгласили по равно да разделят както работата, така и реколтата. Една нощ, след като реколтата била събрана, Зимри не можел да спи, защото му се струвало, че Аврам, който имал жена и седем сина, за които да се грижи, следва да получи само половината от реколтата, докато той, който имал да издържа само себе си, имал толкова много.
Така че Зимри се облякъл и отишъл на полето, където взел една трета част от своята реколта и я поставил в купчината на брат си. След това се върнал в леглото си, доволен, че свършил правилното.
В същото време и Аврам не можел да спи. Мислел за бедния си брат Зимри, който бил сам и нямал синове, които да му помагат в работата. Не смятал за правилно, че Зимри, който бил сам и работел толкова много, трябвало да получи само половината от реколтата. Със сигурност това нямало да бъде угодно на Бог. И така Аврам тихо отишъл на полето, където взел една трета част от своята реколта и я поставил в купчината на обичния си брат.
На другата сутрин братята отишли на нивата, където с учудване открили, че купчините отново изглеждали еднакви. През нощта и двамата братя излезли, за да повторят усилията, положени изминалата нощ. Този път те се видели един друг, и когато това станало, се прегърнали и заплакали. Никой от двамата не можел и дума да каже, защото сърцата им били изпълнени с обич и благодарност8.
Духът на състраданието е следния: да обичаме другите като себе си9, да допринасяме за тяхното щастие и да правим на тях онова, което се надяваме те да правят на нас10.
Истинската обич води към действие
Истинската обич изисква действие. Можем да си говорим за любовта цял ден – да я описваме в текстове и стихотворения, да пеем песни в нейна възхвала, да даваме проповеди, които я насърчават – но докато не проявим любовта си в действие, нашите думи са само “мед що звънти, или кимвал що дрънка”11.
Христос не просто говорил за любовта; Той я проявявал всеки ден от живота Си. Той не избягвал тълпите. Вървейки сред хората, Исус протягал ръка на отделния човек. Спасявал изгубените. Той не само учел как с любов да помагаме на другите, след което да остави истинската работа на някой друг. Той не само ни учил, но и показал как да “подкрепя(ме) слабите, издиг(аме) ръцете, които са отпуснати, и усил(ваме) немощните колене”12.
Христос знае как по съвършен начин да служи на другите. Когато Спасителят протегне Своите ръце, докоснатите от Него хора са по- благородни, по-силни и по-добри.
Ако ние сме Негови ръце, не следва ли да правим същото?
Можем да обичаме като Него
Спасителят дава приоритетите за нашия живот, дом, район и общност, когато говори за любовта като за най-важната заповед, на която “стоят целият закон и пророците”13. Можем да прекарваме дните си, обсебени от най-малките подробности на живота и на закона, и от дълги списъци с неща, които да правим; но ако пренебрегваме големите заповеди, пропускаме най-важното и сме като носени от ветровете безводни облаци и дървета безплодни14.
Без тази любов към Бог Отец и своите ближни ние сме само форма на Негова Църква – без съдържание. Без любовта каква полза има от нашето проповядване? Без любовта каква полза има от мисионерската и храмовата работа и нашите усилия по благосъстоянието?
Любовта вдъхновила нашия Небесен Отец да създаде нашите духове; тя отвела нашия Спасител в Гетсиманската градина, за да може Той да даде Себе си в откуп за нашите грехове. Любовта е великата движеща сила на плана на спасение; тя е източник на щастие, вечно подновяващият се извор на изцеление и безценен извор на надежда.
Когато протягаме ръце и сърца към другите с любов, подобна на Христовата, ни се случва нещо прекрасно. Нашите духове се изцеляват, стават по-чисти и силни. Ние ставаме по-щастливи, изпитваме повече мир и по-добре схващаме нашепванията на Светия Дух.
С цялото си сърце и душа благодаря на нашия Небесен Отец за Неговата любов към нас, за дара на Неговия Син, за живота и примера на Исус Христос и за Негова безгрешна и безкористна служба. Ликувам от факта, че Христос не е мъртъв, а е вдигнат от гроба! Той е жив и се е върнал на земята, за да възстанови Своята власт и Евангелие на човека. Дал ни е съвършения пример за това какви мъже и жени следва да бъдем.
На този Великден и всеки ден, когато размишляваме с почит и благоговение как нашият Спасител ни прегръща, утешава и изцелява, нека поемем ангажимента да бъдем Негови ръце, така че другите хора чрез нас да могат да почувстват Неговата любяща прегръдка. В името на Исус Христос, амин.