Да помним Господната любов
Трябва да се стремим да дирим и изпитваме Господната любов в живота ни.
Христос в пурпурна мантия от Минерва Тейчърт изглежда е съвършената картина, която да опише нашата тема тази вечер: „аз съм прегърнат завинаги в обятията на любовта Му” (2 Нефи 1:15). Христос изглежда толкова приветливо сърдечен с ръце, протегнати към нас. Точно както приканва нефитите, „Станете и елате при Мене” (3 Нефи 11:15), по същия начин Той кани всеки от нас, един по един, при Себе Си, та ние също да можем да узнаем, че Той е „Богът… на цялата земя и че (е бил) предаден на смърт заради греховете на света” (3 Нефи 11:14). Когато приемем тази покана, ние научаваме какво е да бъдем прегърнати в обятията на Неговата любов.
Сигурна съм, че всяка от вас в един или друг момент се е чувствала прегърната в обятията на Христос. Но ако вие сте като мен, има моменти, когато сте уплашени, когато стресът и житейските ангажименти като че ли ви надвиват, когато се чувствате напуснати от Духа. Вероятно дори сте се чувствали сякаш изоставени. Когато се сблъсквам с тези чувства, най-доброто лекарство е споменът ми за моментите, когато Христовият мир е идвал да ме укрепи. И тъй, тази вечер ви каня да си спомните заедно с мен какво е да изпитвате любовта на Господ в живота ви и да се чувствате прегърнати в Неговите обятия.
Майка ми почина, когато бях млада майка. Все още се нуждаех от нейния съвет и мнение. След като й бе поставена диагноза рак, тя живя само още шест седмици. В началото бях загрижена за моя баща. Бях благодарна, че мама не страда дълго и че смъртта й бе едно сладко изживяване за нас. Но няколко седмици по-късно дойдоха Денят на майката и рождения й ден и тя започна да ми липсва ужасно. Исках тя да ме прегърне и исках да знам, че тя е добре. Исках да й кажа, че я обичам и че ми липсва.
Една нощ, като се молех и плачех (нещо, което често правех), почувствах тялото ми да се изпълва с утеха – внезапно и силно. Усещането ме излекува; то ми даде мир. Физически то не продължи дълго, при все това бе безкрайно успокояващо. Знаех какво бе това – Господната любов, която ме обгръщаше и ми даваше мир и сила. Но също тъй важно, този момент остана в паметта ми като сладък дар, който да бъде разгръщан и помнен, когато животът е труден.
Понякога моментите на любов и произтичащ от нея мир идваха също неочаквано и когато нямаше нужда – без конкретен проблем или въпрос, пред който да съм изправена. Една прелестна есенна неделя седях в креслото си за четене на Писанията, гледайки как падат жълтите листа от кайсиевото дърво на съседа ни. Вдигнах очи от Писанията си и без предупреждение изпитах как ме облива чувство на покой и задоволство. Моментът бе кратък, при все това споменът за любовта, която изпитах, бе траен. Дар на паметта е да си спомняме, когато животът и времената са трудни.
Но всеки ден, когато я търся, аз изпитвам Господната любов в моя живот и чувствам обятията Му дa ме обгръщат. Виждам доказателства за Господната любов в сутрешните ми разходки, когато въздухът е чист и от изток се появява първата светлина. Чувствам любовта Му, когато внезапно ми дойде наум стих от Писанията, който ми говори по нов начин. Разпознавам любовта Му, когато бивам учена от добри жени в Обществото за взаимопомощ или от посещаващи учителки, които се грижат за мен. Чувствам присъствието Му, когато сърцето ми откликва на хубава музика или запомняща се реч. Сестри, Господ е навсякъде, щом отворим очи и сърца за Неговата любов.
Но сред вас има жени, сигурна съм, които сега си мислят, „Кога имам време за сутрешна разходка? Кога бе последният път, когато имах 10 минути спокойствие да чета от Писанията си?” Или „Кога бе последният път, когато имах ден без болка? или тревога? или мъка? И признавам колко е вярно, че този живот често ни се струва като голям куп задължения, безсилие и разочарования. Но Господ е тук, винаги същият, ръцете Му са все тъй протегнати. Когато се чувстваме объркани и затруднени, трябва да си спомним мира, който Той ни е давал в предишни случаи. Неговият мир носи утеха и сила; светът не може да ни даде това.
Като верни жени в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни сме били благословени със Светия Дух. Като каним Спасителя в живота си, Светият Дух ще ни дава свидетелство за любовта на Небесния Отец и Неговия Син, Исус Христос, към всеки от нас. Но да усетим любовта Им зависи не само от желанието, а и постъпките ни. И нужните постъпки са ни известни: искрена молитва, която е конкретна и смирена, последвана от тихо слушане за отговорите на Господ; редовно изучаване на Писанията и време за размисъл над прочетеното; и накрая желание да наблюдаваме своите чувства и усещания и да уповаваме на Господното обещание, „Аз ще сторя слабите им страни да станат силни” (Етер 12:27). Като учим и размишляваме, ние имаме право на подтиците на Духа, a като обръщаме повече внимание на тези подтици, всеки ден започваме да разпознаваме Господните дела в живота ни. Ще Го намерим, кaкто заявява старейшина Максуел, „в подробностите на живота ни” (“Becoming a Disciple”, Ensign, юни 1996 г., стр. 19). И когато това познание дойде, ще чувстваме Hеговия мир и ще разпознаем, че наистина сме обгърнати в обятията на Неговата любов.
На Събранието за обучение на ръководители по света през януари 2004 г. президент Хинкли увещава жените в Църквата да „бъдат силни и непоклатими” срещу злото, което расте по света (“Да бъдем силни и непоклатими”, Събрание за обучение на ръководители по света, 10 ян. 2004 г., стр. 20). Сестри, затова трябва да се стремим да познаем и чувстваме Господната любов в живота ни. Затова трябва да помним и лелеем собствените си изживявания с Неговия мир и силата, която той носи. И затова трябва да разказваме своите изживявания на вяра и свидетелство на децата си, на онези без родители и на обичните ни хора.
Семействата ни се нуждаят от мира на Бог в живота си и ако не можем или не желаем да поканим Господ в своя живот, тогава семействата ни стават отражение на собствения ни смут. Жените са помолени да бъдат хранителки за семействата си, но ние трябва да бъдем и твърди; трябва да сме твърдите скални основи, на които да могат да стоят домовете ни. Семействата ни се нуждаят от нас, за да им даваме мир, точно както Господ дава мир на нас. Домовете ни трябва да бъдат места, където семействата и приятелите ни желаят да бъдат, където всички, които влязат, могат да почерпят сила и кураж да се изправят пред предизвикателствата да живеят в един нарастващо нечестив свят. Децата ни имат нужда да ни чуват „говорим за Христа, … радваме се в Христа, … (и) проповядваме за Христа” (2 Нефи 25:26), та те да могат да знаят кой източник на мир да потърсят, който мир „никой ум не може да схване” (Филипяните 4:7).
Помнете, сестри, призивът на Спасителя е ясен и прям, и което е важно за нас, неизменен: „Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени… Вземете Моето иго върху си… защото… Моето бреме е леко” (Матея 11:28-30). Това е Господното обещание към мен и вас.
Молитвата ми за всяка от нас е да помним моментите, в които Господ ни е дал мир и ни е обгърнал в обятията на Своята любов. И също тъй важно, да се стремите да дирите и усетите тази любов (ако не сте я усетили за известно време), докато продължавате да вършите обичайните си житейски задачи. Като вършите това отново и отново в дните, месеците и годините на живота ви, спомените за тези взаимодействия с Господ ще станат сладки подаръци, които да отворите повторно – или много пъти – да ви укрепят, когато животът е труден.
„Мир ви оставям”, обещава Господ, „Аз не ви давам както светът дава” (Иоана 14:27). Мир. Сила. Това е нещото, за което копнеем, и то е възможно. Трябва само да се обърнем към протегнатите Му ръце. В името на Исус Христос, амин.