Вярата, която мести планини
Нещото, от което най-много се нуждаем, е усилената вяра. Без нея делото ще спре. С нея никой не ще може да спре неговото развитие.
Мои братя и сестри, позволете ми първо да обсъдя един личен въпрос.
Президентът на Църквата принадлежи на цялата Църква. Неговият живот не му принадлежи. Мисията му е да служи.
Сега, както повечето от вас знаят, вече съм в доста напреднала възраст. Миналият юли отпразнувах 96-ия си рожден ден. От много източници научих, че се вихрят големи спекулации за моето здраве. Искам да изясня нещата. Ако поживея още няколко месеца, ще бъда президентът на Църквата, служил до най-напреднала възраст. Не казвам това, за да се хваля, а по-скоро изразя благодарността си. Миналият януари претърпях сериозна операция. Това беше наистина окаяно преживяване, особено за човек, който никога преди това не е бил пациент в болница. След това въпросът беше дали да продължа с по-нататъшно лечение. Избрах да го направя. Докторите нарекоха резултатите чудотворни. Знам, че добрите резултати идват от многото молитви за мен. Дълбоко съм ви благодарен.
Господ ми позволи да живея, не знам за колко дълго. Но колкото и да ми остава, ще продължа да давам най-доброто от себе си на повереното ми дело. Да се председателства над тази огромна и сложна Църква не е лесна задача. Нищо не убягва от вниманието на Първото Президентство. Не се вземат важни решения, нито се харчат фондове без тяхното одобрение. Стресът и отговорността са огромни.
Но ние ще продължим дотогава, докато Господ желае. Както казах миналия април, ние сме в Неговите ръце. Чувствам се добре, здравето ми е относително добро. И когато дойде време друг да заеме моето място, промяната ще протече гладко и според волята на Онзи, Комуто принадлежи тази Църква. И така, ние вървим напред с вяра – и вярата е темата, която искам да обсъдя тази сутрин.
Още от началото Църквата се придвижвала напред с вяра. Вярата била силата на Пророка Джозеф.
Благодарен съм за вярата, която го отвела да се помоли в горичката. Благодарен съм за вярата му да преведе и публикува Книгата на Мормон. Благодарен съм, че се обърнал към Господ в молитва, на която било отговорено с даването на свещеничествата на Аарон и Мелхиседек. Благодарен съм, че с вяра организирал Църквата и я положил на пътя й. Благодаря му за това, че дал живота си като свидетелство за истинността на това дело.
Вярата била също движещата сила зад Бригъм Йънг. Често се замислям за огромната вяра, която той упражнил, за да доведе огромен брой хора да се заселят тук в долината Солт Лейк. Той знаел много малко за района. Никога не бил го виждал, освен във видение. Предполагам, че бил изучил оскъдната информация, която била на разположение, но не знаел почти нищо за почвата, водата или климата. И въпреки това първия път, когато я видял, казал без колебание, „Това е точното място, продължаваме” (B. H. Roberts, A Comprehensive History of the Church, 3:224).
И така е било с всеки от президентите на Църквата. Изправени пред огромна съпротива, те пристъпвали напред с вяра. Било то скакалци, които унищожавали реколтата им. Било то суша или късно застудяване. Било то преследване от федералното правителство. Или по-неотдавна във времето, било то остра нужда да се осигури хуманитарна помощ на жертви на вълни цунами, земетресения или наводнения на най-различни места, винаги е било така. Складове с храна бяха изпразнени. Милиони долари в брой бяха изпратени за нуждаещите се, независимо дали са членове на Църквата – все с вяра.
Имаме важна годишнина в историята на тази Църква, както всички вие знаете. Навършват се 150 години от пристигането на керваните от ръчни колички на Уили и Мартин и керваните от фургони на Хънт и Ходжът, които ги придружавали.
Много е било написано за това и няма нужда да се впускам в подробности. Всички вие сте запознати с историята. Достатъчно е да кажа, че онези, които тръгнали на дългото пътуване от Британските острови до долината на Голямото солено езеро, започнали своето пътуване с вяра. Те имали малка или никаква представа с какво се захващат. Но продължавали напред. Започнали своето пътуване с големи очаквания. Очакванията им едно след друго не се оправдавали, докато се придвижвали на запад. Когато започнали тежкото пътуване по р. Плат Ривър и после по долината на р. Суийтуотър, ледената ръка на смъртта взела своята страховита дан. Храната била оскъдна; воловете им умирали; количките им се чупели; дрехите и завивките били недостатъчни. Вилнеели бури. Те търсели подслон, но не намирали никакъв. Бурите ги карали да променят маршрута си. Те буквално гладували до смърт. Десетки умирали и били погребвани в замръзналата земя.
За щастие, те били задминати от Франклин Г. Ричардс, докато се връщал от Англия. Той се пътувал с лек впряг коне и могъл да се движи много по-бързо. Пристигнал в тази долина. Било точно по това време на годината. Провеждала се Общата конференция. Когато Бригъм Йънг научил новините, той незабавно застанал пред събранието и казал:
„Сега ще дам на тези хора темата и текста, по който старейшините може да говорят днес по време на конференцията; той е следният, на 5 октомври 1856 г. много наши братя и сестри са из равнините с ръчни колички, вероятно мнозина сега са на 700 мили от това място; и те трябва да бъдат доведени тук, ние трябва да им изпратим помощ. Текстът ще бъде „да ги доведем тук”. Искам братята, които ще говорят, да разберат, че текстът им е хората в равнините и целта е тази общност да изпрати хора при тях и да ги доведе, преди зимата да се установи…
Ще призова епископите днес, няма да чакам до утре, нито до други ден за 60 добри впряга мулета и 12 или 15 фургона. Не искам да пращам волове, искам добри коне и мулета. Те са тук в тази област, и ние трябва да ги имаме; също 12 тона брашно и 40 добри керванджии… 60 или 65 чифта добри мулета или коне, със сбруи…
Ще кажа на всички ви”, казал той, „че вашата вяра, религия и изповядване на религия няма да спасят нито една душа от вас в селестиалното царство на нашия Бог, ако вие не изпълните точно тези правила, които ви уча сега. Вървете и доведете тук онези хора от равнините и свършете точно онези неща, които наричаме материални, или мирски задължения, иначе вярата ви ще бъде напразна; проповядването, което сте чули, ще бъде всуе за вас и вие ще потънете в ада, освен ако не се погрижите за нещата, които ви казвам” (Deseret News, 15 окт. 1856 г., стр. 252).
Веднага били предложени коне, мулета и здрави фургони. Пристигнало в изобилие брашно. Бързо били събрани дебели облекла и спално бельо. След ден или два натоварените фургони вече се движели на изток през снега.
Когато спасителите стигнали блокираните от времето светии, те били като ангели от небесата. Хората плачели от благодарност. Хората с ръчни колички били настанени във фургони, така че могли да пътуват по-бързо до Солт Лейк.
Около двеста души умрели, но хиляда били спасени.
Сред онези, които преживели бедствените условия по равнините, била и прабабата на моята съпруга. Тя била в кервана от фургони на Хънт.
Днес гробът на съпругата ми на гробището Солт Лейк Сити се намира срещу гроба на нейната прабаба, Мери Пенфолд Гобъл, която починала в ръцете на дъщеря си, докато навлизали в тази долина на 11 декември 1856 г. Тя била погребана на следващия ден. Загубила три от децата си в това дълго пътуване. Краката на оцелялата дъщеря били измръзнали лошо.
Какъв разказ е това. Изпълнен е със страдание, глад, студ и смърт. Изпълнен е с истории за замръзващи реки, които трябвало да бъдат прекосени, виещи снежни бури, и за дългото и бавно изкачване на Роки Ридж. С отминаването на тази юбилейна година той може да бъде като цяло забравен. Но надявам се, че ще бъде разказван отново и отново, за да напомня на бъдещите поколения за страданията и вярата на онези, които дошли преди тях. Тяхната вяра е наше наследство. Тяхната вяра ни напомня за цената, която те заплатили за удобствата, на които се радваме.
Но вярата не се проявява само в големи героични събития, като идването на пионерите с ръчни колички. Тя се проявява също в малки, но важни събития. Нека ви разкажа за едно такова събитие.
Когато се строял храмът Манти Юта преди около 120 години, Джордж Паксман работил като дърводелец. Той и неговата млада съпруга Марта имали едно дете и очаквали още едно.
Докато окачвали една от тежките източни врати на храма, Джордж получил херния. Изпитвал ужасна болка. Марта го натоварила на фургон и го откарала до град Нефи, където го качила на влака и го завела в Прово. Там той починал. Решена да не се омъжва втори път, тя останала вдовица за 62 години, като се издържала с бродерия.
Сега, позволете ми да се отклоня от този разказ и да кажа, че когато се сгодих със своята съпруга, аз й дадох пръстен. Когато се оженихме, й дадох и венчална халка. Тя ги носеше в продължение на години. Един ден забелязах, че ги беше свалила и носеше тази малка златна венчална халка. Тя принадлежала на нейната баба. Халката й била дадена от нейния съпруг, Джордж. Халката била единственото нещо, което той оставил в този живот. Един пролетен ден Марта чистела къщата. Тя изнесла навън всички мебели, за да почисти къщата основно. След като изсипала сламата от един дюшек, тя погледнала надолу и видяла, че халката изчезнала. Търсила най-внимателно навсякъде. Това бил единственият предметен спомен за обичния й съпруг. Претърсила сламата с пръсти, но не могла да намери пръстена. Сълзи потекли от очите й. Коленичила и се помолила Господ да й помогне да открие халката. Когато отворила очи, погледнала надолу и тя била точно там.
Сега я държа в ръка. Твърде малка е, за да я видите всички. Тя е от 18-каратово злато, стара, издраскана и крива. Но тя изразява вяра, вярата на една вдовица, която се помолила на Господ, когато била в нужда. Такава вяра е извор на действието. Тя е коренът на надеждата и упованието. Тя е този вид проста вяра, от която всички ние имаме нужда.
Придвижвайки напред това велико дело, нещото, от което най-много се нуждаем, е усилената вяра. Без нея делото ще спре. С нея никой не ще може да спре неговото развитие.
Спасителят казва, „Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно” (Матея 17:20).
Алма казва на своя син Еламан, „Проповядвай им покаяние и вяра в Господа Исуса Христа; учи ги да се смиряват и да бъдат кротки и смирени по сърце; учи ги да устояват на всички изкушения на дявола с вярата си в Господа Исуса Христа” (Алма 37:33).
Нека Господ да ни благослови с вяра във великото дело, в което участваме. Нека вярата ни бъде като свещ, която ни води със своята светлина в нощта. Нека тя бъде пред нас като облак през деня.
За това се моля смирено, в святото и свещено име на Този, Който е силата на нашата вяра, тъкмо Господ Исус Христос, амин.