Ревностно заети
Има членове на кворуми и такива, които трябва да са членове на нашите кворуми, които се нуждаят от помощта ни.
Скъпи мои братя, тържествено и донякъде смиряващо преживяване е да застана пред вас тази вечер и да отговоря на поканата да поучавам и да свидетелствам за свещената привилегия, която имаме, да сме носители на свещеничеството на Бог. Моля за вашата вяра и молитви за мен.
Освен носителите на Аароновото и на Мелхиседековото свещеничество, които присъстват тази вечер тук в Центъра за конференции или са седнали по целия свят, има огромен брой носители на свещеничеството, които поради някаква причина са се отклонили от своите задължения и са избрали да следват други пътеки.
Господ доста ясно ни говори да протегнем ръка и да спасим такива хора и да доведем тях и близките им на Господната трапеза. Би било добре да обърнем внимание на божествените указания на Господ, когато Той заявява: „Затова, нека сега всеки човек да научи задължението си и да действа в службата, на която е назначен, с цялото си усърдие”1. Той добавя:
„Защото ето, не подобава Аз да заповядвам за всичко, защото този, който е принуждаван във всичко, същият е ленив, а не мъдър служител; затова той не получава награда.
Истина Аз казвам, човеците трябва да са ревностно заети в добро начинание и да вършат много неща според собствената си свободна воля, и да осъществяват много праведност.
Защото в тях е силата, с която те действат за самите себе си. И доколкото човеците вършат добро, те по никакъв начин не ще изгубят наградата си”2.
Свещените писания дават на вас и на мен образец за следване, когато заявяват: „Исус напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците”3. И Той „обикаляше да прави благодеяния… защото Бог беше с Него”4.
Като съм изучавал живота на Учителя, съм забелязал, че Неговите трайни уроци и удивителните Му чудеса обикновено ставали, когато Той вършел делото на Своя Отец. На пътя за Емаус Той се явил с тяло от плът и кости. Той взел от храната и свидетелствал за Своята божественост. Всичко това станало, след като Той напуснал гроба.
По-рано, когато вървял по пътя за Ерихон, Той възстановил зрението на един слепец.
Спасителят бил винаги деен и готов да поучава, да свидетелства и да спасява другите. Такъв е нашия личен дълг днес като членове на свещеническите кворуми.
В прокламация на Първото Президентство и на Кворума на дванадесетте апостоли, издадена на 6 април 1980 г., бе публикувано следното заявление за свидетелство и истина:
„Ние тържествено потвърждаваме, че Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни е фактически възстановяване на Църквата, която установил Божият Син, когато, докато бил в смъртното Си тяло, Той организирал Своето дело на земята; че тя носи Неговото свещено име, тъкмо името на Исус Христос; че тя е изградена на основа от апостоли и пророци, като Той е главният крайъгълен камък; че нейното свещеничество, както в Аароновия, така и в Мелкиседековия ред, е било възстановено под ръцете на онези, които го притежавали в древността – Иоан Кръстител в случая с Аароновото, и Петър, Яков и Иоан в случая с Мелхиседековото”5.
На 6 октомври 1889 г. президент Джордж К. Кенън отправил следния апел:
„Искам да видя силата на свещеничеството укрепена… Искам да видя тази сила и мощ разпространена сред цялото тяло на свещеничеството, като достига от главата чак до последния и най-смирен дякон в Църквата. Всеки човек трябва да търси и да се радва на Божиите откровения, на небесната светлина, която да свети в душата му и да му дава знание за неговите задължения, за онази част от Божието дело, която му се пада в неговото свещеничество”6.
Тази вечер ще споделя с вас две преживявания от моя живот: едното от тях се случи, когато бях момче, а другото се отнася до един мой приятел, който беше съпруг и баща на деца.
Скоро след поставянето ми за учител в Аароновото свещеничество бях призован да служа като президент на кворума. Човекът, който ни съветваше, се казваше Харолд и се интересуваше от нас и ние знаехме това. Един ден той ми каза: „Том, ти обичаш да отглеждаш гълъби, нали?”
Отговорих с горещо „Да”.
Тогава той предложи: „Искаш ли да ти дам чифт чистокръвни гълъби от вида Бирмингам Ролер?”
В същия момент отговорих: „Да, господине!”. Трябва да знаете, че гълъбите, които имах, са от обикновения вид – бях ги уловил с капан на покрива на основното училище „Грант”.
Той ме покани да отида у тях следващата вечер. Следващият ден беше един от най-дългите в живота ми като момче. Очаквах връщането от работа на съветника един час преди да пристигне у дома. Той ме заведе при своя гълъбарник, който се намираше в горната част на един малък хамбар, разположен в задната част на двора му. Докато гледах най-красивите гълъби, които бях виждал, той каза: „Избери си, който искаш мъжки гълъб, а аз ще ти дам женски, който се различава от всеки друг гълъб по света.” Направих своя избор. Тогава той сложи в ръката ми една малка гълъбица. Попитах какво я прави толкова различна. Той отговори: „Гледай внимателно и ще забележиш, че тя има само едно око”. Наистина, едното око липсваше. Една котка го беше повредила. „Занеси ги у вас в твоя гълъбарник”, посъветва ме той. „Дръж ги вътре около 10 дни и след това ги пусни навън, за да видиш дали ще останат у вас”.
Изпълних инструкциите на Харолд. След като го пуснах, мъжкият гълъб повървя наперено по покрива на гълъбарника и след това се върна вътре, за да се храни. Но еднооката женска изчезна мигновено. Обадих се на Харолд и попитах: „Еднооката гълъбица в твоя гълъбарник ли се завърна?”
„Ела у дома”, каза той, „и ще погледнем”.
Докато вървяхме от вратата на тяхната кухня към гълъбарника, съветникът направи следния коментар: „Том, ти си президентът на кворума на учителите”. Това, разбира се, вече го знаех. Тогава той добави: „Какво ще направиш, за да активираш Боб, който е член на твоя кворум?”
Отговорих: „Ще бъде на събранието на кворума тази седмица”.
Тогава той протегна ръка към едно специално гнездо и ми връчи еднооката гълъбица. „Подръж я няколко дни затворена и опитай отново”. Направих това и тя пак изчезна. Отново стана същото: „Ела у дома и ще видим дали не се е върнала”. Докато вървяхме към гълъбарника чух следния коментар: „Поздравления за това, че доведе Боб на свещеническо събрание. Какво ще направите сега двамата с Боб, за да активирате Бил?”
„Ще бъде при нас следващата седмица”, наех се аз.
Това преживяване се повтаряше отново и отново. Вече бях станал мъж, когато изцяло разбрах, че наистина Харолд, моят съветник, ми беше дал специален гълъб – единственият гълъб в неговия гълъбарник, за който знаеше, че ще се завръща всеки прът, когато бъде пуснат на свобода. Това беше неговият вдъхновен начин да провежда идеалното свещеническо интервю с президента на кворума на учителите веднъж на всеки две седмици. Дължа много на онази гълъбица с едно око. Дължа още повече на онзи съветващ кворума. Той имаше търпението и умението да ми помага да се подготвя за предстоящите ми отговорности.
Бащи и дядовци, ние имаме една даже още по-важна отговорност да напътстваме нашите скъпи синове и внуци. Те се нуждаят от нашата помощ, нуждаят се от нашето насърчение, нуждаят се от нашия пример. Мъдро е казано, че нашите младежи се нуждаят от по-малко критици и от повече примери за подражание.
Сега, що се отнася до примера относно онези мъже, чиито навици и живот почти не включват посещаване на църквата или църковна активност от какъвто и да е вид. Редиците на тези бъдещи старейшини са се увеличили. Това се случва поради онези по-млади момчета от кворумите на Аароновото свещеничество, които се загубват някъде по пътя, а също и поради по-възрастните мъже, които се кръщават, но не постоянстват в активност и вяра, за да могат да бъдат поставени за старейшини.
Размишлявам не само за сърцата и душите на такива отделни мъже, но също скърбя и за техните мили съпруги и растящи деца. Тези мъже очакват ръка за помощ, насърчителна дума и лично свидетелство за истината, изразени от сърце, изпълнено с любов и желание да насърчава и съзижда.
Моят приятел Шели беше такъв човек. Неговата съпруга и деца бяха добри членове, но всички усилия да бъде мотивиран той за кръщение и след това за свещенически благословии бяха безславно пропадали.
Тогава почина майка му. Шели беше толкова тъжен, че се оттегли в една специална стая в дома на покойника, където се провеждаше службата по погребението. Той беше свързал към тази стая инсталация за предаване на службата, за да може да скърби сам, където никой друг не би могъл да види как ридае от мъка. Докато го утешавах в тази стая, преди да застана на амвона, той ме прегърна и разбрах, че е била докосната нежна струна.
Мина време. Шели се премести със семейството си в друга част на града. Бях призован за президент на мисията в Канада и заедно с моето семейство се преместихме в Торонто, Канада, за период от три години.
Когато се завърнах и след като бях призован за един от Дванадесетте, Шели ми се обади по телефона. Той каза: „Епископе, ще запечаташ ли съпругата ми, семейството ми и мен в храма Солт Лейк?”
Отговорих колебливо: „Но, Шели, ти трябва най-напред да бъдеш кръстен за член на Църквата”.
Той се засмя и отговори: „О, погрижих се за това, докато ти беше в Канада. Май те изненадах. Имаше един домашен учител, който често се отбиваше у нас и ме учеше на истините на Църквата. Той беше училищен охранител по преминаването и всяка сутрин помагаше на малките деца да пресичат улицата на път за училище, всеки следобед на път за в къщи. Той ме помоли да му помагам. В промеждутъците, когато нямаше пресичащи деца, той ми даваше допълнителни наставления относно Църквата.”
Имах привилегията да видя това чудо със собствените си очи и да усетя радостта с моето сърце и душа. Запечатванията бяха извършени; едно семейство беше обединено. Шели умря скоро след това. Имах привилегията да говоря на неговото погребение. Винаги ще виждам с окото на паметта лежащото в ковчега тяло на Шели, който беше облечен в своето храмово облекло. Охотно признавам, че имаше сълзи на благодарност, защото загубеният беше намерен.
Онези, които са усетили докосването от ръката на Учителя, не могат някак си да обяснят промяната, която настъпва в живота им. Имат желание да живеят по-добре, да служат вярно, да вървят смирено и да бъдат по-подобни на Спасителя. След като получат своето духовно зрение и зърнат обещанията на вечността, те повтарят думите на слепеца, на когото Исус възстановил зрението: „Едно зная, че бях сляп, а сега виждам”7.
Как можем да обясним тези чудеса? На какво се дължи подемът на активността у хора, които дълго време на са я проявявали? Поетът, като говори за смъртта, пише: „Бог… го докосна и той заспа”8. Аз казвам, като имам пред вид това ново раждане: „Бог ги докосна и те се събудиха”.
Две основни причини до голяма степен обясняват тези промени в отношението, в навиците, в действията.
Първо, на хората са били показани вечните им възможности и те са взели решението да ги постигнат. Те действително не могат да се задоволяват за дълго с посредствеността, след като превъзходното веднъж е станало достъпно за тях.
Второ, други мъже и жени и, да, млади хора са последвали наставлението на Спасителя и са обикнали своите ближни като себе си и са помогнали мечтите на техните ближни да се изпълнят и амбициите им да се осъществят.
Катализаторът при този процес е принципът на любовта.
Минаването на времето не е променило способността на Изкупителя да променя живота на хората. Както Той казал на мъртвия Лазар, така казва и на вас и на мен: „Излез вън”9. Аз добавям: Излезте от отчаянието на съмнението. Излезте от мъката на греха. Излезте от смъртта поради неверие. Излезте и елате в един обновен живот.
Като правим това и насочваме своите стъпки по пътеките, по които вървял Исус, нека помним свидетелството, което дал Исус: „Ето, Аз съм Исус Христос, за Когото пророците свидетелстваха, че ще дойде в света… Аз съм светлината и… животът на света” 10. „Аз съм първият и последният; Аз съм Този, Който живее, Аз съм Този, Който беше убит, Аз съм вашият Ходатай пред Отца”11.
Има членове на кворуми и такива, които трябва да са членове на нашите кворуми, които се нуждаят от помощта ни. В поемата си „Лисидас”, Джон Милтън написал: „Гладните овце поглеждат нагоре и не са нахранени”12. Сам Господ казва на пророк Езекиил: „Горко на Израилевите пастири, които не… пасат стадата”13.
Братя мои от свещеничеството, наша е задачата. Нека обаче помним и никога не забравяме, че такова начинание не е неизпълнимо. Навсякъде се виждат чудеса, когато се увеличават свещеническите призования. Когато вярата замести съмнението, когато безкористната служба елиминира егоистичния стремеж, силата Божия осъществява Неговите цели. Ние сме на Господно поръчение. Имаме право на помощ от Господа. Но трябва да опитаме. От пиесата Шенандоа идва изречението, което вдъхновява: „Ако не опитаме, тогава няма да вършим; и ако не вършим, тогава защо сме тук?”
Нека всеки от нас и всички заедно да бъдем изпълнители на словото, а не само слушатели14. Нека следваме примера на нашия президент Гордън Б. Хинкли, пророка на Господ.
Нека и ние, както последователите на Спасителя в древността, да отговорим на поканата: „Дойдете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци”15. Да можем да правим това е моята молитва в името на Исус Христос, амин.