Ако сте подготвени, няма да се боите
Ние наистина живеем в смутни времена. Често бъдещето е неизвестно; при все това длъжни сме да се подготвим за неизвестностите.
За мене е чест да съм тук с вас на тази Обща конференция на Обществото за взаимопомощ. Давам си сметка, че освен вас, събрани в този Център за конференции, има още много хиляди, гледащи и слушащи заседанията чрез сателитно предаване.
Като ви говоря тази вечер, осъзнавам, че като мъж тук съм малцинството и трябва да бъда предпазлив с коментарите си. Чувствам се почти като плах провинциален братовчед, дошъл да посети роднина в голям космополитен град. Той не бил виждал родственика си няколко години и се стреснал, когато след позвъняването вратата отворило малко момче. Момчето го поканило вътре; и след като се настанили удобно, го питало, „Кой все пак сте вие?”
Посетителят отвърнал, „Аз съм един братовчед по бащина линия”, на което момчето отвърнало, „Господине, в тази къща това ви поставя откъм виновната страна!”
Вярвам, че тази вечер, в този дом може да съм откъм правата страна, тъкмо страната на Господ.
Преди години видях една снимка на клас от Неделното училище в Шести район на кол Пайъниър в Солт Лейк Сити. Снимката бе правена през 1905 г. В първата редица се вижда едно сладко момиченце с плитчици. Казваше се Бел Смит. По-късно, вече като Бел Смит Спафорд, Общ президент на Обществото за взаимопомощ, тя пише: „Никога в съвременния свят жените не са имали по-голямо влияние. Никога вратите на възможностите не са се отваряли тъй широко пред тях. Това е приканващ, вълнуващ, предизвикващ и изискващ период на време за жените. Това е време, богато на благословии, ако опазваме правилните принципи, учим истинските ценности на живота и определяме приоритетите мъдро”1.
Организацията на Обществото за взаимопомощ е имала за цел да помогне за ликвидиране на неграмотността. Тези от нас, които могат да четат и пишат, не схващат каква е загубата за онези, които не умеят да четат, не умеят да пишат. Те са обвити от тъмен облак, който задушава напредъка им, притъпява ума им и гаси надеждите им. Сестри от Обществото за взаимопомощ, можете да вдигнете този облак на безнадеждност и да посрещнете небесната божествена светлина, която сияе над вашите сестри.
Преди няколко години в Монроу, щат Луизиана, присъствах на регионална конференция. Беше една прекрасна възможност. На летището по път за дома към мене се приближи красива афроамериканка – член на Църквата, която ми каза, широко усмихвайки се, „Президент Монсън, преди да се присъединя към Църквата и да стана член на Обществото за взаимопомощ, не можех нито да чета, нито да пиша. Никой в семейството ми не можеше. Ние всички бяхме бедни изполичари, знаете. Президент, моите бели сестри от Обществото за взаимопомощ – те ме научиха да чета. Те ме научиха да пиша. Сега аз помагам на мои бели сестри да се учат да четат и да пишат”. Мисля за върховната радост, която трябва да е изпитвала тя, когато е отворила библията си и е чела за пръв път словата на Господ:
„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.
Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.
Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко”2.
Онзи ден в Монроу, Луизиана, получих потвърждение от Духа за възвишената цел на Обществото за взаимопомощ да помага за премахване на неграмотността.
Поетът е писал:
Можеш да имаш реално приказно богатство,
Ковчежета с бисери и ракли със злато.
По-богат от мене не можеш да си –
Аз имах майка, която ми четеше3.
Друг добавя следния уместен стих:
Но помисли за съдбата на друго дете,
С държане добро и с характер благ,
Макар и да има то същата нужда,
Но бе родено от майка, на четенето чужда4.
Родителите навсякъде са загрижени за децата си и за тяхното вечно щастие. Това е описано в мюзикъла Гъдулар на покрива, един от най-дълго играните мюзикъли в историята на театъра.
Човек се смее, като гледа старомодния баща от еврейско семейство в Русия да се опитва да се справи с променящите се времена, принудително наложени му от неговите хубави дъщери – тийнейджърки.
Веселостта на танца, ритъмът на музиката, съвършенството на играта, всичко това бледнее по значение, когато Теви произнася онова, което за мене е посланието на мюзикъла. Той събира хубавичките си дъщери до себе си и с непринудеността на своята селска среда ги съветва, докато размишляват за бъдещето си. Помнете, съветва Теви, „в Анатевка… всеки знае кой е и какво Бог очаква от него да върши”5.
Вие, обични мои сестри, знаете кои сте и какво Бог очаква да станете. Вашето предизвикателство е да доведете всички, за които сте отговорни, до знанието за тази истина. Обществото за взаимопомощ на тази, Господната Църква, може да бъде средството за постигане на тази цел.
„Първата и най-важна възможност за обучение в Църквата се намира у дома”, отбелязва президент Дейвид O. MакКей6. „Истинският мормонски дом е този, в който Христос, ако има възможност да влезе, с удоволствие ще остане и ще отпочине”7.
Какво правим ние, та домовете ни да съответстват на това описание? Не е достатъчно само родителите да имат силни свидетелства. Засега децата могат да се движат само благодарение на убедеността на родителите си.
Президент Хибър Дж. Грант заявява: „Наш дълг е да учим децата си, докато са малки… Може аз да знам, че Евангелието е истинно, може и жена ми да го знае; но искам да ви кажа, че нашите деца няма да знаят, че Евангелието е истинно, ако не го изучават и сами за себе си не получат свидетелство”8.
Любов към Спасителя, уважение към Неговото име и искрено внимание един към друг ще осигурят плодородна леха с разсад, та свидетелството да расте.
Да учим Евангелието, да даваме свидетелство, да ръководим семейство рядко са леки работи, ако изобщо могат да са. Житейският път се характеризира с неравности по пътя, вълни в морето – тъкмо неспокойствието на нашите времена.
Преди няколко години, като посещавах членовете и мисионерите в Австралия, станах свидетел на възвишен пример, показващ как богатството на свидетелството може да благослови и освети дома. Президентът на мисията, Хорас Д. Енсайн, и аз прелитахме със самолет дългото разстояние между Сидни и Даруин, където трябваше да направя първата копка за първия ни дом за събрания в този град. По пътя имахме планирано кацане за презареждане в отдалечена миньорска община на име Маунт Айза. Щом влязохме в малкото летище, доближиха ни жена и двете й малки деца. Тя каза, „Аз съм Джудит Лаудън, член на Църквата, а това са децата ми. Мислехме, че вие може да сте с този полет, тъй че трябваше да ви посетим по време на кратката ви спирка”. Тя обясни, че съпругът й не е член на Църквата и че тя и децата са всъщност всички членове в целия район. Споделихме си изживявания и дадохме свидетелства.
Времето минава. Докато се готвехме за качване, сестра Лаудън изглеждаше тъй отчаяна, тъй сама. Тя се молеше: „Още не си тръгвайте; Църквата така ми липсваше”. Внезапно по високоговорителя бе обявено 30-минутно забавяне на нашия полет по техническа причина. Сестра Лаудън прошепна, „Молитвата ми току-що получи отговор”. После попита как може да повлияе на съпруга си да прояви интерес към Евангелието. Посъветвахме я да го включи в домашните им седмични уроци на Неделното училище за деца и да му бъде живо свидетелство на Евангелието. Споменах, че ще й изпратим абонамент за детската Звездичка и допълнителни помагала за семейното й преподаване. Настояхме никога да не се предава в работата със съпруга си.
Напуснахме Маунт Айза, град, в който никога вече не се върнах. Щях обаче винаги да пазя скъп спомен за появилите се у тази сладка майка и тези обични деца вълнуващо изражение и нежното ръкомахане за благодарност и сбогом.
Няколко години по-късно, като говорех на събрание на свещеническите ръководители в Брисбейн, Австралия, изтъкнах значението на домашното изучаване на Евангелието и важността да живеем според Евангелието и да сме примери за истината. Споделих с насъбралите се мъже разказа за сестра Лаудън и влиянието, което нейната вяра и решимост са имали върху мене. Завършвайки, казах, „Предполагам, че никога не ще узная дали съпругът на сестра Лаудън се е присъединил към Църквата, но той не би могъл да намери по-добър пример за подражание от жена си”.
Един от ръководителите вдигна ръка, после стана и заяви, „Брат Монсън, аз съм Ричард Лаудън. Жената, за която говорите, е моя съпруга. Децата (гласът му трепна) са нашите деца. Сега ние сме семейство за вечността, благодарение донякъде на упорството и търпението на моята скъпа жена. Тя направи всичко това”. Никой не пророни и дума. Тишината бе нарушавана само от подсмърчания и белязана от сълзи.
Ние наистина живеем в смутни времена. Често бъдещето е неизвестно; при все това длъжни сме да се подготвим за неизвестностите. Статистиката сочи, че понякога, по разни причини можете да се окажете в ролята на човек, осигуряващ финансите. Настоявам да продължите образованието си и да научите необходимото, тъй че ако възникне такава ситуация, да сте в състояние да се грижите.
Ролята на жените е изключителна. Прочутият американски есеист, новелист и историк Уошингтън Ървинг пише: „Има на света същество, което изпитва към тъжния по-остра тъга от самия него; същество, за което радостта, отразена от друг, е по-силна от собствената; което се радва на почитта към друг по-силно, отколкото на своята собствена; същество, върху което чуждото пълното съвършенство не хвърля друго освен лъч на възхищение; което крие чуждите недостатъци по-предано от своите собствени; същество, което губи всеки усет за собствено „аз” в чувството на доброта, нежност и отдаденост към друг. Това същество е жената”.
Президент Гордън Б. Хинкли казва: „Бог е посял в жените нещо божествено, което се проявява в тиха сила, в изтънченост, в покой, доброта, добродетел, в истина, в любов. И всички тези забележителни качества намират най-истинската си и най-задоволителна проява в майчинството”9.
Да си майка никога не е било лесно. Някои от най-старите писания на света ни напомнят да не забравяме поуките на своята майка, указват ни, че безумният син е тъга за майка си и ни предупреждават да не пренебрегваме майка си, когато тя остарее10.
Писанията също ни напомнят, че наученото от нашите майки съставлява ядрото на нашите ценности, както със 2 000-те млади синове и воини на Еламан, които „майките им ги бяха научили, че ако не се съмняват, Бог ще ги избави”11. И Той ги избавя!
Много жени-членове на Обществото за взаимопомощ нямат съпрузи. Смърт, развод или липса на възможност да се омъжи в много случаи са накарали жената да бъде сама. В добавка тук са онези, които току-що идат от програмата на Младите жени. В действителност, никоя не е сама, защото един любящ Небесен Отец ще стои редом до нея да й дава напътствия за живота и покой и увереност в онези тихи моменти, когато се открива самота и има нужда от състрадание. Значим е също и фактът, че жените от Обществото за взаимопомощ стоят рамо до рамо като сестри. Дано винаги бъдете така да се грижите една за друга, да познавате нуждите една на друга. Дано бъдете чувствителни към обстоятелствата на всяка, давайки си сметка, че жените се изправят пред специфични предизвикателства, но всяка жена е скъпа дъщеря на нашия Небесен Отец.
В заключение на бележките си нека споделя с вас едно изживяване от преди няколко години, което изразява силата ви, скъпи сестри от Обществото за взаимопомощ.
През 1980 г., сто и петдесетата година от основаването на Обществото за взаимопомощ на Църквата, всяка членка на Управителния съвет на Обществото за взаимопомощ била помолена да напише лично писмо до сестрите в Църквата през 2030 г. – петдесет години в бъдещето. Текстът по-долу е извадка от писмото на сестра Хелън Лий Гоутс:
„Нашият свят през 1980 г. е пълен с несигурност, но съм решена да живея всеки ден с вяра, не със страх, да уповавам на Господ и да следвам съвета на нашия пророк днес. Зная, че Бог е жив и Го обичам с цялата си душа. Толкова съм благодарна, че Евангелието е било възстановено на земята преди 150 години и че аз мога да се радвам на благословиите от членството в тази велика Църква. Благодарна съм за свещеничеството на Бог, тъй като чувствах силата му през целия си живот.
Аз съм в мир с моя свят и се моля вие да можете да бъдете подкрепяни във вашия от силни свидетелства и непоколебимо съзнание за Евангелието на Исус Христос”12.
Хелън Лий Гоутс почина през април 2000 г. Малко преди неизбежната й смърт от рак сестра Монсън и аз посетихме нея, съпруга и семейството й. Тя изглеждаше невъзмутима и спокойна. Каза ни, че е готова да тръгне и очаква да види отново своите родители и други хора, които обичала и които са я изпреварили. В живота си сестра Гоутс бе пример на благородството на жените-светии от последните дни. Със смъртта си тя олицетвори вашата тема: „Ако сте подготвени, няма да се страхувате”13.
Давам ви, обични мои сестри, своето свидетелство, че Небесният Отец е жив, че Исус е Христос и че днес ние всички сме водени от един пророк на нашето време – тъкмо президент Гордън Б. Хинкли. Добър път на вас, докато крачите по житейската пътека, моля се за това в името на Исус Христос, амин.