От дребните неща
Не бива да се уморяваме да вършим добро и не бива да сме нетърпеливи; промените, които желаем, ще настъпят „във времето им”.
Думите на великия химн на възстановяването, изпети при откриването на нашето събрание, бяха в душата и сърцето ми, откакто за пръв път избрахме темата. „Сион нека се изправи в цялата си прелест, светлината му да засияе… Народът да се готви да срещне Господ”(„Let Zion in Her Beauty Rise”, Hymns, no. 41). Славно е да мислиш за това обещано време, когато Господ ще се завърне, но е и отрезвяващо да размишляваш за промените, нужни у всеки от нас, за да бъде готов. Все пак, скъпи сестри, след като се срещнах с вас и видях отдадеността ви, вярвам, че като група ние не сме толкова неотговарящи на стандарта, колкото често ни се струва. Имаме основание за увереност и надежда, докато се готвим.
Септември 1832 г. било напрегнато време за подготовка на ранните светии. Пророкът се готвел да се премести в дома на Джон Джонсън югоизточно от Къртлънд, Охайо; други братя се готвели да тръгнат за Мисури. Насред тези приготовления Джозеф Смит получил откровение, познато ни днес като раздел 64 на Учение и Завети. След като инструктирал хората да тръгнат за Мисури, Господ им напомнил: „Но всички неща ще се случат в определеното за тях време. Затова, не се уморявайте да вършите добро, защото вие полагате основата на велико дело. И от дребните неща произтичат онова, което е велико” (вж. У. и З. 64:32-33; курсивът добавен).
Тези стихове са едно напътствие за нас, докато готвим себе си и семействата си да живеем в „усилни времена” (вж. 2 Тимотея 3:1). Не бива да се уморяваме да вършим добро и не бива да сме нетърпеливи; промените, които дирим, ще настъпят „в определеното за тях време”. И най-важно, великото дело, което желаем да вършим, ще произтече от „дребните неща”.
Едно от онези малки неща, както научих, е че трябва да намирам време да пълня всеки ден собствения си духовен резервоар. Изкушаващо е да направя солиден списък с личните си провали и после да работя по тях, както казва една приятелка, сякаш „убивам змии”. Самоусъвършенстването може да изглежда един вид работен проект, но е всъщност промяна в сърцето. Когато ние, жените, се борим да изпълняваме всекидневните си задължения – отглеждане на деца, осигуряване на необходимото, посещаване на училище, решаване на възрастови или здравни въпроси, собствената ни духовност често попада в края на дългия ни списък със задачи.
Изучаването на Писанията и молитвата ще донесат промяна, но не автоматично. Ако четем с едно око и се молим с половин сърце, ние участваме в ритуал и макар това време да не е безполезно, то не е и напълно продуктивно. Трябва, с помощта на семейството, да освободим достатъчно време да учим – не просто да четем; да размишляваме, чувстваме и чакаме отговори. Господ е обещал, че Той ще ни укрепи, подсили и ободри, ако Му отделяме време всеки ден (вж. У. и З. 88: 63).
Сестри, ние трябва да се подготвим, ако искаме да служим, и трябва да служим, ако искаме да се подготвим. Когато бях на 16 години, бях призована да уча тригодишните в това, което тогава се наричаше Неделно училище за малки деца. (Знаете ли, имаше такова нещо в древността). Учех едни неуморни деца. Катереха се върху столовете, лазеха под масата и като че никога не спираха да се движат. Бях ужасно неопитна и през първите няколко седмици се чудех дали съм постъпила правилно, като приех призованието.
Но упорствах и това, което научих бързо, бе че не мога само да се моля за помощ. Трябваше да се подготвям. Това значеше да планирам дейности, истории и уроци, значеше винаги да имам готов резервен „план Б”, заедно с планове от В до Я. Години по-късно, когато бях призована да ръководя Неделното училище за малки деца, знаех как да помагам на новите учителки. Знаех как да се радвам на децата и знаех важността да съм вярна на призованието си.
Аз, подобно на много от вас, съм имала множество призования в Църквата. Едни за мене бяха по-лесни от други, но винаги съм се старала да усилвам всяко. Но фразата „възвеличавайте призованията си” някога прави ли ви нервни? Това ме безпокоеше! Наскоро четох реч, в която президент Томас С. Монсън казва по въпроса: „А как може човек да възвеличи призованието си? Просто като изпълнява службата, която върви с него” („Силата на свещеничеството,” Лиахона, януари 2000 г., стр. 58). Сестри, ние можем да направим това! Чувам жени да казват, че призованията им ги изхабяват или че нямат време да служат. Но да възвеличаваме призованията си не значи, че трябва да стоим цяла нощ да правим дипляни или да изработваме украшения за маса. Не значи, че всеки път, когато извършваме своето посещение за обучение, трябва да носим нещо на своите сестри. Понякога ние сме своите най-зли врагове. Нека го кажа по-просто. Посланието на един добър урок иде посредством духовна подготовка. Нека се съсредоточим над евангелските принципи и материала в ръководствата ни за преподаване. Нека се готвим да създадем интересно споделяне на идеи чрез дискусия, не чрез допълнителен ненужен труд, който тъй ни изнурява, че почваме да съжаляваме за времето, което сме отделили да изпълним призованията си.
Когато сме били призовани да служим, не ни е посочена дата за освобождаване. Нашият живот е нашето служене. Лоиз Бонер, една жена от моя кол на 92 години, започнала да служи като посещаваща учителка, когато се омъжила преди повече от 65 години. Тя все още служи вярно. Сем. Нелсън от Канада и сем. Елсуърт от Юта като мисионери учеха, напътстваха и обичаха онези от нас, които живееха в малък растящ район в Мисури. Чрез тях узнахме радостта от служенето и се ползвахме от мъдростта на техния опит. Не се сещам за по-добър начин да благодарим на нашия Отец за всичко, което Той ни дава, от това да служим на Неговите чеда на всякоя възраст от живота ни.
Накрая, почвам да разбирам значението и важността на нашите дарения – особено на десятъка и даренията от пост. Чрез Учение и Завети Господ напомня да се грижим един за друг и да си предоставяме една на друга материалните ресурси за изграждане на Божието царство. Всъщност, готовността ни да правим това е една от предпоставките за завръщанетo на Господ на земята (вж. Дениъл Х. Лъдлоу, A Companion to Your Study of the Doctrine and Covenants, 2 тома, 1978 г., 2:46). Макар че общественото положение на всеки може да е различно, за нас е важно да даваме всичко, което можем. Господ никога не е изисквал от нас да дадем всичко, което имаме, но за Него е важно да знае, че бихме и можем да го направим, ако ни бъде поискано (вж. Брус Р. МакКонки, „Obedience, Consecration, and Sacrifice,” Ensign, май 1975 г., стр. 50). В един кол, където живеехме аз и съпругът ми, нашият президент на кол предизвикваше членовете да удвояват своите дарения от пост и да се готвят за благословиите, които ще последват. Сега мога да дам лично свидетелство, че Господ ще ни благослови неизмеримо, ако сме искрени и пълни с вяра, когато даваме щедро.
Духовност чрез молитва и учение. Служене на другите. Щедри десятъци и дарения. Това не са нови принципи. Тези са някои от „дребните неща”, които са предпоставка за всичко велико. Но в стиха, който следва, научаваме какво Господ изисква от нас. Той изисква „сърце и благоразположен ум” (вж. У. и З. 64:34, курсивът добавен). Трябва да обновим именно своите сърца и умове. Ние всички имаме свои провали, свои слабости, свои далеч не съвършени начини на мислене. Господ иска да се открием пред Него – без никакви резерви. Той ни казва не да „търсим собствения си живот”; да „търсим (Неговата) воля и спазването на (Неговите) заповеди” (Еламан 10:4). Новото в сърцето иде, когато правим и даваме всичко, на което сме способни, сетне предлагаме сърцето и волята си на Отца. Като правим това, нашият Отец ни обещава, че животът ни сега и във вечността ще бъде изобилен. Не бива да се боим.
Сестри, не се уморявайте да вършите добро. Ако сме търпеливи, можем да изживеем промяната в сърцето, към която се стремим. За повечето от нас това изисква само малка промяна в курса, която да ни прати към истинския север. Промените, които трябва да направим, са в онези „дребни неща”, но това не значи, че те са лесни. Твърде много сили объркват компаса ни. Но привличането към Полярната звезда е нещо, което разпознаваме. Това е посоката към дома.
Давам ви свидетелство за истинността на обещанията на нашия Отец за нас, Неговите дъщери. Свидетелствам, че като нагаждаме живота си за ревностно подражание на живота, показан ни от Спасителя, ще знаем, че светлината на Сион се издига, че ние започваме да ставаме хора, подготвени за Неговото завръщане. В името на Исус Христос, амин.