Върни го у дома
Ние можем, с Господната помощ, да се протегнем и спасим онези, за които носим отговорност.
Скъпи мои братя, смирено изживяване е да стоя пред вас тази вечер и да си давам сметка, че освен внушителната публика вътре в Центъра за конференции още стотици хиляди носители на свещеничеството са се събрали по подобен начин по света.
Докато обмислях отговорността да говоря пред вас, си припомних определението за свещеническата власт, според президент Стивън Л. Ричардз. Той казал: „Свещеничеството обикновено се дефинира просто като „силата на Бог, делегирана на мъжа.” Аз мисля, че това определение е правилно. Но с практическа цел бих искал да дефинирам свещеничеството от гледна точка на службата и аз често го наричам „съвършения план за служба”. 1
Независимо дали служим като дякон в Аароновото свещеничество или като старейшина в Мелхиседековото свещеничество, обвързани сме с дълг чрез откровение на Господ, което намираме в 107-ми раздел на Учение и Завети, стих 99: „И затова, нека сега всеки човек да узнае своя дълг и да служи в назначения му пост с цялото си усърдие”.
Когато наближаваше 12-тия рожден ден на най-малкия ни син, Кларк, той и аз напускахме административната сграда на Църквата, когато Харолд Б. Лии се приближи и ни поздрави. Споменах, че скоро Кларк ше навърши 12 години, при което президент Лий се обърна към него и попита, „Какво става с тебе, когато навършиш 12?”
Това е един от моментите, когато всеки баща се моли синът му да бъде вдъхновен да отговори подходящо. Кларк без колебание отвърна на президент Лий „Ще бъда поставен в дякон!”
Това бе отговорът, очакван от президент Лий. Сетне той посъветва сина ми, „Помни, да си носител на свещеничеството е голяма благословия”.
Когато бях момче, очаквах да дойде раздаването на причастието за членовете на нашия район. Ние, дяконите, бяхме обучени за задълженията ни. Един от мъжете в района ни, Луис, страдаше от паралитичен тремор. Главата и ръцете му се тресяха така неудържимо, че той самичък не можеше да вземе причастието. Всеки дякон знаеше, че негов дълг в служенето на Луис е да държи хляба до устните му, за да може той да го вземе, и пак така да приближи чашата с вода с една ръка, докато с другата подкрепя главата му, докато през това време друг дякон държеше подноса. Луис винаги казваше „Благодаря”.
Беше 40 години преди тази конференция, когато президент Дейвид О. МакКей ме призова да служа като член на Кворума на дванадесетте апостоли. На първата среща на Президентството и Дванадесетте с даване на причастие, на която присъствах, президент МакКей обяви „Преди да вземем причастието, бих искал да помоля най-новия член на групата, брат Монсън, да разкаже на Президентството и Дванадесетте за единителната жертва на нашия Господ и Спасител, Исус Христос”. Именно тогава проумях напълно старата поговорка: „Когато дойде времето за решения, времето за подготовка е изтекло”. Това беше времето да си припомня съвета от 1 Петрово: „Бъдете готови винаги да отговаряте… на всекиго, който ви пита за вашата надежда”2.
Започнах коментарите си с позоваване на едно писмо, което бях получил от един военен от нашия район, който бе служил на фронта в Корея през онази понякога забравяна война. Авторът пишеше как по време на обстрел в неделя сутринта неколцина от взвода му приемали хляба и сетне водата, поднесени в една каска. Всеки припомнял важността на благословията, произнесена пред светия символ, и за личната отговорност да се спазват Господните заповеди и да се следва Господния пример в служенето на ближните.
Споменът за това специално изживяване в Първото Президентство и Кворума на дванадесетте не избледня през следващите 40 години.
У онези, които са били далече от дом и семейство, било в армията, на мисия или другаде, празниците предизвикват жажда — дори копнеж — да бъдат с обичните им. Да чуеш детски смях, да видиш проява на любов от родителите и да усетиш прегръдката на братя и сестри дава усещане за рая и вечната радост да се намираш там.
Една декемврийска вечер, докато чакахме да се качим на самолета за САЩ, сестра Монсън и аз седяхме в душната горещина и влага на Сингапур, когато по аудио-системата на летището се разнесе позната, весела мелодия с Бинг Кросби, пеещ думите:
Ще съм у дома за Коледа,
Можете да ме чакате.
Моля се да има сняг и клончета имел,
И подаръци около елхата,
На Бъдни вечер ще си бъда там,
Където свети пламъкът на обичта,
Ще съм у дома за Коледа,
Дори само в мечтите си3.
Първото Президентство отдавна е подчертало: „Домът е основата на един праведен живот и никакви други средства не могат да заемат неговото място или да изпълнят съществените му функции”4.
Това са онези семейства, обхващащи майки и бащи, синове и дъщери, които поради прибързан коментар са се изолирали едно от друго. Описание как подобна трагедия едва била избягната, било направено преди много години в живота на един млад мъж, когото заради дискретността ще нарека Джак.
В живота на Джак той и баща му имали много сериозни спорове. Един ден, когато бил на 17 години, те имали един особено бурен спор. Джак казал на баща си „Това е сламката, която счупи гърба на камилата. Напускам нашия дом и няма да се върна повече”. Като казал това, той влязъл в къщата и си събрал багажа. Майка му го молела да остане; но той бил твърде ядосан да слуша. Оставил я да плаче на входа.
Напускайки двора, той почти бил прекрачил през портата, когато чул баща му да го вика, „Джак, знам, че голяма част от вината за това, че си отиваш, е моя. Наистина съжалявам за това. Искам да знаеш, че ако въобще някога поискаш да се върнеш у дома, ще бъдеш винаги добре дошъл. А аз ще се опитам да бъда по-добър баща за тебе. Искам да знаеш, че винаги ще те обичам!”
Джак не казал нищо, но отишъл на автогарата и си купил билет за далечен град. Докато седял в автобуса, гледайки как милите се търкалят, той почнал да мисли над думите на баща си. Започнал да проумява колко много любов изисквало от баща му това, което бил направил. Бащата се бил извинил. Бил го поканил обратно и бил оставил да звънят в летния въздух думите „Обичам те”.
Именно тогава Джак си дал сметка, че следващия ход е негов. Знаел, че единственият начин да намери някога покой със себе си бил да покаже на баща си същата зрялост, доброта и любов, които показал към него баща му. Джак слязъл от автобуса. Купил си обратен билет за в къщи и се върнал.
Пристигнал малко след полунощ, влязъл в къщата и включил осветлението. Там в люлещия се стол седял баща му, уловил глава с ръце. Като погледнал нагоре и видял Джак, той скочил от стола и двамата се втурнали в прегръдките си. Джак често казвал „Тези последни години, когато бях у дома, са сред най-щастливите в живота ми”.
Можем да кажем, че там едно момче за една нощ станало мъж. Един баща, подтискайки гнева и обуздавайки гордостта, спасил сина си, преди последният да стане част от огромния „загубен батальон”, появил се от разбити семейства и разсипани домове. Любовта била пристягащата превръзка, целебният балсам. Любовта, тъй често изпитвана, тъй рядко изразявана.
От планината Синай гърми в ушите ни „Почитай баща си и майка си”5. И по-късно, от същия Бог, предписанието „Живейте заедно в любов”6
Братя, наша е отговорността, тъкмо тържественият дълг да се протегнем към онези, които са се плъзнали към неактивност или са изпаднали от семейния кръг.
Спомнете си заедно с мене хубавите слова от Господното откровение в раздел 18 на Учение и Завети: „Помнете, велика е ценността на душите в очите Божии…
И ако стане така, че се трудите през всичките си дни, като призовавате към покаяние този народ и доведете само една душа при Мене, колко голяма ще бъде радостта ви с него в царството на Моя Отец!
И сега, ако радостта ви е огромна за една душа, която сте довели при Мене в царството на Отца Ми, колко по-огромна ще бъде радостта ви, ако доведете много души при Мене!”7
Като президентства на Аароновите свещенически кворуми, като съветници в тези кворуми ние можем, с Господната помощ, да се протегнем и спасим онези, за които носим отговорност. Млади мъже, с усмивка на лице и решимост в сърцето вие можете да доведете някое по-слабо активно момче и ръка за ръка да дойдете заедно на събрание на свещеничеството и да научите за Господ и какво е приготвил Той за вас. Имате право на Неговата божествена помощ, защото Той е обещал „Аз ще ида пред вашето лице. Ще бъда от дясната ви страна и от лявата, и Моят Дух ще бъде в сърцата ви, и Моите ангели навсякъде около вас, за да ви подкрепят”8.
Братя от Мелхиседековото свещеничество, вие имате същия свят ангажимент и дълг, свързан с вашите задължения, както и останалите мъже към техните семейства. А имате и същото обещание от Господ да съпровожда усилията ви.
Когато успеете, вие ще отговаряте на някоя майчина молитва, на нежните, макар и неизразени чувства на детското сърце; и имената ви вечно ще бъдат почитани от онези, към които сте се протегнали и на които сте помогнали.
Нека споделя с вас един доста личен, но радостен пример от собствените ми преживявания.
Като епископ се безпокоях за всички членове, които са неактивни, не присъстват, не служат. Такива бяха мислите ми един ден, когато карах по улицата, където живееха Бен и Емили Фулмър. Болките и страданията от напредващите години ги накарали да се отдръпнат от активност в прибежището на дома си — изолирани, откъснати, изключени от главния поток на всекидневния живот и общуване. Бен и Емили не бяха идвали на събранията ни за причастието от много години. Бен, бивш епископ, предпочитал да седи в предната си стая и да чете и запомня Новия завет.
Пътувах от офиса за продажби в жилищния район към фабриката ни в промишлената зона. По някаква причина, за да стигна до фабриката, бях поел по „Фърст Уест”, улица, по която не бях пътувал никога преди. Сетне почувствах безпогрешен подтик да паркирам колата и посетя Бен и Емили, макар че бях тръгнал за едно събрание. Първоначално не обърнах внимание на подтика и продължих да шофирам още две пресечки; когато обаче подтикът дойде отново, завих към дома им.
Беше слънчев делничен следобед. Доближих вратата на дома им и почуках. Чух миниатюрния фокстериер да джавка при приближаването ми. Емили ме покани да вляза. Като ме видя, тя възкликна, „Цял ден чакам телефона ми да звънне. Но той мълчи. Надявах се пощальонът да донесе някое писмо. Той донесе само сметки. Епископе, как разбрахте, че днес е рожденият ми ден?”
Отвърнах, „Бог знае, Емили, защото те обича”.
В тишината на дневната казах на Бен и Емили „Наистина не знам защо бях пратен днес тука, но бях пратен. Нашият Небесен Отец знае. Нека коленичим в молитва и да Го попитаме защо”. Така и сторихме и отговорът дойде. Когато се изправихме, казах на брат Фулмър, „Бен, би ли дошъл на свещеническо събрание, където се срещаме с всички свещеници, и да разкажеш на нашите момчета от Аароново свещеничество историята, която веднъж ми каза, когато аз бях момче, как с група момчета една неделя сте тръгнали към р. Йордан да плувате, но си почувствал Духът да те насочва да отидеш в Неделното училище. И си го сторил. Едно от момчетата, което не послушало подтика на Духа, се удавило онази неделя. Момчетата биха искали да чуят свидетелството ти”.
„Ще го направя”, отвърна той.
Сетне казах на сестра Фулмър, „Емили, знам, че имаш хубав глас. Майка ми ми каза. След няколко дни е районната ни конференция и хорът ни ще пее. Би ли се включила в хора за районната конференция и би ли изпълнила солото?”
„Коя ще е песента?”, попита тя.
„Не знам, но бих искал да я пееш ти”, отвърнах аз.
Тя пя. Той говори пред Аароновото свещеничество. Сърцата се веселиха от активизирането на Бен и Емили. От този ден нататък те рядко пропускаха събрание за причастието. Заговорено бе на езика на Духа. Този език бе чут. Беше разбран. Сърца бяха трогнати и души спасени. Бен и Емили Фулмър се завърнаха у дома.
Един от най-дълго представяните мюзикъли в историята е Клетниците. Историята става по време на Френската революция. Главният герой на мюзикъла е Жан Валжан. В искрената си г рижа за младежа Мариус, който отива да воюва, той изразява в песен една искрена молитва:
Боже в небесата,
чуй молитвата ми;
Когато съм в нужда
Ти винаги си бил там.
Той е млад,
Той се страхува;
Нека почива,
от Небето благословен.
Върни го у дома…
Дай му радост.
Дай му покой.
Той е млад;
Той е още момче.
Ти можеш да вземеш,
Ти можеш да дадеш;
Запази го,
Нека живее.
Ако трябва аз да умирам, нека умра,
Нека той живее.
Върни го у дома9.
Братя, докато напредваме като носители на свещеничеството на Бог, научавайки дълга си и после протягайки се към своите братя, които стоят в очакване на помощта ни, нека погледнем нагоре към нашия Небесен Отец, който е Отец на всички нас. Може да не чуем гласа Му, но помним Неговия поздрав „Хубаво, добри и верни слуго!”10.
И в сърцата си разпознаваме Неговата неизказана молба Върни го у дома. В името на Исус Христос, амин.