Виждане на обещанията отдалече
Вярата, духовната способност да бъдем убедени в обещания, които се виждат „отдалеч”… е сигурна мярка за това кои са онези, които наистина вярват.
Никога няма да забравя горещия като сауна ден в тучната, напоена от дъжд гора на югоизточна Нигерия. Двамата със съпруга ми бяхме пътували до едно от най-отдалечените места в нашата мисия, за да може той да проведе интервюта за издаване на храмова препоръка с членове от окръг Икот Ейо. Някои в този растящ окръг бяха членове на Църквата от по-малко от две години. Всички членове живееха на 3000 мили (4800 км) от най-близкия храм в Йоханесбург, Южна Африка. Никой от тях не беше получил своето храмово надаряване.
Тези членове знаеха определения ден всеки месец, когато идвахме в техния окръг, но даже и ние не знаехме точния час, в който ще пристигнем; нито пък можехме да се обадим, тъй като телефоните бяха рядкост в тази част на Западна Африка. Ето защо, тези всеотдайни африкански светии се събираха рано сутринта, за да чакат за своите интервюта за издаване на храмова препоръка, ако е необходимо и през целия ден. Когато пристигнахме, аз забелязах сред чакащите в знойната жега две сестри от Обществото за взаимопомощ, облечени в поли с ярки шарки, с бели блузи и с традиционните за Африка превръзки за глава.
Много часове по-късно, след като вече бяха приключили всички интервюта и съпругът ми шофираше с автомобила обратно по песъчливия коловоз на джунглата, ние бяхме поразени да видим тези две сестри как все още вървят пеша. Разбрахме, че те са направили преход от тяхното село, което се намираше на около 18 мили (29 км), само за да получат храмова препоръка, за която знаеха, че никога няма да имат привилегията да използват.
Тези нигерийски жени-светии вярваха в съвета на Президент Хауърд У. Хънтър: „Господ ще е доволен, ако всеки възрастен член е достоен за и притежава текущо валидна храмова препоръка, дори ако отдалечеността на храма не позволява нейното незабавно или често използване.”1 Всяка сестра носеше в ръка своята скъпоценна храмова препоръка, увита в чиста носна кърпа. Аз нося техния пример за вяра, внимателно увит в моето сърце.
Тези две сестри на завета от Обществото за взаимопомощ въплъщават значението на учението на Алма „относно вярата — вяра не е да имате съвършено знание за нещата; ето защо, ако имате вяра, вие се надявате на неща, които не се виждат, но са истинни.”2
Вярата е най-личното отражение на преклонението пред и всеотдайността към нашия Небесен Отец и Неговия единороден Син Исус Христос. Закотвени чрез този първи и жизнено важен принцип на Евангелието, ние гледаме към нашия Спасител като знаем, че „Исус (е) Начинателя и Завършителя на нашата вяра”.3
Моята пра-пра-леля Лаура Кларк Фелпс била първият член на семейство Кларк, който се присъединил към Църквата. Тя била жена, която по неповторим начин демонстрирала вяра в Господ — твърда и непоколебима4.
Оставеното от Лаура наследство ни учи на много неща относно учението за вярата като „увереност в онези неща, за които се надяваме, убеждения за неща, които не се виждат”5. Тя получила патриархалната си благословия от Джозеф Смит старши. В нея била посъветвана, че ако е вярна, ще има наследство в Сион. Освен това, й било казано: „Призовавй Бог с вяра и ако желаеш, ще получиш всичките желания на сърцето си.”6
Лаура и нейният съпруг познавали пророка Джозеф Смит. При един случай Пророкът и неговият брат Хайръм дошли, бягайки в дома им в една ферма близо до Фар Уест, щата Мисури, и Лаура ги скрила зад дрешника. Тя спокойно посрещнала водачите на тълпата, които скоро след това дотичали като търсели пророка.
Лаура изпитала и радостите и лишенията на първите членове на Църквата от тази диспенсация. Нейната вяра се задълбочила след като тя била прогонвана от своите домове и отделяна от своя съпруг при различни случаи. Като добра акушерка, тя пътувала ден и нощ и при всякакво време, за да помогне за осигуряването на необходимото за живота на своето семейство. Това пренатоварване и излагане на трудности й струвало ужасно много. Тя умряла млада, на възраст 34 години, като оставила след себе си съпруг и пет малки деца. Тя не доживяла да види как нейните деца, внуци и пра-внуци я следват във вярата. Тя не изпитала благословиите от получаването на собственото си храмово надаряване в този земен живот, благословии, които мисля, че би оценила извънредно високо.
Верният живот на Лаура е свидетелство за този стих от Евреите: „Всички тези хора умряха във вяра, като не бяха получили изпълнението на обещанията, но ги видяха и поздравиха отдалеч като изповядаха, че са чужденци и пришълци на земята.”7 Вярата живяла в Лаура и Лаура живяла според своята вяра.
Обичам моята пра-пралеля Лаура и нося нейния пример в сърцето си. Тя, подобно на онези сестри от Обществото за взаимопомощ в Нигерия, ми напомня, че „всичко е възможно за (онзи), който (вярва)”8.
Вярата, духовната способност да бъдем убедени в обещания, които се виждат „отдалеч”, но не могат да бъдат постигнати в този живот, е сигурна мярка за това кои са онези, които наистина вярват. Старейшина Брус Р. МакКонки изразил тази истина със следните думи: „Вярата в нейната цялостна и чиста форма изисква непоклатима убеденост и… абсолютно доверие, че (Бог) ще чуе нашите молби и ще ни дари онова, за което умоляваме”9 в определеното от Него време. Като вярваме в това, и ние ще можем да „(стоим) твърдо във вярата”10 днес и утре.
Няма значение къде живеем или какви може да са нашите лични житейски обстоятелства. Всеки ден праведният ни живот може да демонстрира вяра в Исус Христос, която вижда отвъд душевните болки в смъртния живот, отвъд разочарованията и неизпълнените обещания. Славно нещо е да притежаваме вяра, която ни прави способни да гледаме напред към онзи ден, когато „светиите ще имат всичко обещано”11.
Докато те вървяха „във всяка стъпка с вяра” по онзи пясъчен път в джунглата на Западна Африка, тези доблестни нигерийски сестри не биха могли да си представят, че стените на свят храм на Бог ще бъдат издигнати един ден и в собствената им страна. Те не можеха да си представят, че словата на един друг вдъхновен от Бога пророк, президент Гордън Б. Хинкли, ще донесат обещаните благословии, за които се бяха надявали и които бяха виждали „отдалеч”. Те само знаеха, че Господ е възстановил Своето Евангелие в тези времена, че свидетелство на това Евангелие гори в сърцата им, че вярата осветява техния път в живота. Тогава те действаха въз основа на съвета на един пророк да бъдат достойни да притежават храмова препоръка.
Заедно с моя съпруг си спомнихме с нежност за тези сестри и за толкова много други светии от Западна Африка, когато в онзи забележителен ден на месец април 2000 г. президент Гордън Б. Хинкли каза: „Съобщаваме на тази конференция, че се надяваме да построим дом на Господ в Аба, Нигерия”12. Братя и сестри, свидетелствам, че понякога „чудесата… потвърждават… вярата”13. Храмовете в Африка са великолепен символ на чудесата, извършени чрез вярата на толкова много светии в малки селца и големи градове, пръснати из този обширен континент.
Дълбоко съм благодарна, че видях вярата, която доведе през много мили две пионерки в Африка на интервю за издаване на храмова препоръка. Радвам се, че изграждащият се храм в Нигерия ще доведе при тези жени, при техните семейства и при още хиляди възможността да използват своите препоръки едновременно като символ и въплъщение на тяхната вяра.
Понякога онези благословии в нашия живот, които тепърва ни предстои да получим, са отвъд обсега на смъртните очи. Свидетелствам, че винаги вярата е онова, което ни позволява да виждаме с духовно виждане „отдалеч” всичко, което Бог възнамерява за Своите деца.
Точно така сигурно, както сестрите, които вървяха по пясъчния път в джунглата, знаеха, така и аз зная, че Бог е жив. Той обича всеки един от нас на всеки континент и желае да ни благослови един по един. Зная, че вярата ни в Исус Христос може всеки ден да ни подкрепя, докато вършим „всичко онова, което е в нашата власт”, като знаем с „пълна увереност”14, че онези обещания, които е възможно да „виждаме отдалече” един ден ще донесат всички благословии, на които се надяваме. В името на Исус Христос, амин.