Какво направих днес за някого?
Нуждите на другите са постоянни и всеки от нас може да направи нещо, за да помогне на някой.
Мои обични братя и сестри, поздравявам ви тази прекрасна сутрин с любов в сърцето ми към Евангелието на Исус Христос и към всички вас. Благодарен съм за привилегията да стоя пред вас и се моля да успея ефикасно да ви предам това, което ми е внушено да кажа от Духа.
Преди няколко години проче- тох статия, написана от д-р Джак Маконъл. Той израснал сред хълмовете в югозападна Вирджиния, САЩ, като едно от седемте деца на методистки свещеник и майка домакиня. Те живеели много скромно. Той разказва, че през детството му всеки ден докато семейството седяло около масата за вечеря, неговия баща ги питал поред, „А ти днес какво направи за някого?”1 Децата били решени да направят добро дело всеки ден, така че да могат да кажат на своя баща, че са помогнали на някого. Д-р Маконъл нарича това упражнение най-ценното наследство от своя баща, защото онова очакване и онези думи вдъхновили него, братята и сестрите му да помагат на другите хора през живота си. Докато растели и узрявали, мотивацията им да оказват помощ прераснала във вътрешно желание да помагат на другите.
Освен забележителната си медицинска кариера, в която той се насочил към разработването на изследването за туберкулоза с пробождане с 4 иглички, участвал в ранната разработка на ваксината за детски паралич, ръководил откриването на лекарството тиленол, помогнал в разработването на процедурата ядрено-магнитен резонанс, д-р Маконъл създал организацията, която той нарича Доброволци по медицина, която дава възможност на пенсиониран медицински персонал да участва доброволно в безплатни клиники, в които обслужват неосигурени работещи хора. Д-р Маконъл каза, че след като се пенсионирал, свободното му време се „изпарило, превръщайки се в 60-часови седмици с неплатена работа, но нивото на (неговата) енергия се покачило и получавал удовлетворение, което не е изпитвал по-рано.” Той прави следно изявление: „В един от житейските парадокси, аз имах повече полза от Доброволци по медицина, отколкото имаха пациентите”.2 Сега в САЩ има повече от 70 такива клиники.
Разбира се, не може всички да сме като д-р Маконъл и да откриваме клиники, в които да помагаме на бедните, обаче нуждите на другите съществуват постоянно и всеки от нас може да направи нещо, за да помогне на някой.
Апостол Павел ни увещава, „С любов служете си един на друг”3. Припомнете си с мен познатите думи на цар Вениамин в Книгата на Мормон: „когато сте в служба на ближните си, вие сте само в служба на вашия Бог.”4
Спасителят учи Своите ученици, „Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси”5.
Вярвам, че Спасителят ни казва, че освен ако не изгубим себе си в служба на другите, няма голяма полза от собствения ни живот. Тези, които живеят само за себе си, се сбръчкват и в преносен смисъл, изгубват живота си, докато тези, които изгубват себе си в служба за другите, израстват и разцъфтяват и в резултат спасяват живота си.
На общата конференция през октомври 1963 г., конференцията, на която бях подкрепен като член на Кворума на дванадесетте апостоли, президент Дейвид О. Макей заяви следното: „Най-голямото щастие на човека идва, когато загуби себе си за доброто на другите.”6
Често ние живеем рамо до рамо, но сърцата ни не общуват. Има хора около нас, които с протегнати ръце викат „Няма ли балсам в Галаад?”7
Уверен съм в намеренията на всеки член на Църквата да служи и помага на онези, които са в нужда. По време на кръщението ние сключваме завет да „носи(м) един друг тегобите си, за да може те да са леки”8. Колко пъти се е развълнувало сърцето ви, докато сте били свидетели на нуждата на друг човек? Колко често сте възнамерявали да бъдете човека, който оказва помощ? И още, колко често се е намесвал всекидневният живот и вие сте оставяли други да помогнат, чувствайки, че „о, със сигурност някой друг ще се погрижи за този проблем”.
Ние сме станали толкова впримчени от заетостта си в живота ни. Все пак, ако спрем и размислим и видим хубаво какво правим, може да открием, че сме се затрупали с „множество незначителни неща”. С други думи, много често прекарваме повечето време да се грижим за неща, които въобще нямат особено значение в големият план на нещата, като пренебрегваме онези по-важни каузи.
Преди много години чух една поема, която научих наизуст и според която съм се опитвал да ръководя живота си. Тя е една от любимите ми:
Плаках през нощта
Защото слепотата
Ми попречи да видя нуждата на другите;
Но все още не съм
Почувствал чувство на съжаление
За това, че съм малко по-мил.9
Мои братя и сестри, ние сме заобиколени от хора, които имат нужда от нашето внимание, от нашето насърчение, подкрепа, утеха и доброта – независимо дали са членове на семейството, приятели, познати или непознати. Ние сме в Господните ръце тук на земята, със задача да служим и помагаме на Неговите деца. Той разчита на всички нас
Може би се оплаквате: Едва успявам да се справя всеки ден, правейки всичко, което трябва да свърша. Как аз мога да служа на другите? Какво бих могъл да направя?
Преди малко повече от година, бях интервюиран от в-к Church News преди моя рожден ден. В края на интервюто репортерът попита какво мисля относно идеалният подарък, който членовете по света биха могли да ми дадат. Аз отговорих, „Намерете някой, който е в затруднение, или е болен, или самотен, и направете нещо за него или нея.”10
Бях впечатлен, когато тази година за моя рожден ден получих стотици картички и писма от членове на Църквата по света, разказващи как са изпълнили това пожелание. Постъпките на служба варираха от събиране на хуманитарни комплекти до работа в двора.
Десетки класове на неделното училище за деца отправиха предизвикателство на децата да служат и после тези постъпки на служба бяха записани и изпратени до мен. Трябва да кажа, че методите за записване бяха изобретателни. Много от тях бяха във формата на страници, комбинирани в различни форми и размери на книга. Някои съдържаха картички или картинки, нарисувани или оцветени от децата. Един много креативен ученик в неделното училище за деца изпрати голям буркан, пълен с, както те ги наричаха, „топли пухчета”, всяко представляващо проект на служба, извършена през годината от едно от децата в неделното училище за деца. Мога да си представя щастието, което са изпитали тези деца, докато са разказвали за своята служба и после пъхали „топлото пухче” в буркана.
Споделям с вас само няколко от безбройните бележки, намиращи се сред многото подаръци, които получих. Едно малко дете написа, „Дядо ми получи удар, аз му държах ръката”. От 8-годишно момиче: „Сестра ми и аз служихме на майка ми и семейството, като подредихме и почистихме стаята с играчките. Отне ни няколко часа и се забавлявахме. Най-добрата част, е че сме изненадали майка ми и сме я зарадвали, защо тя не ни беше молила да го правим”. Едно 11-годишно момиче написа: „В района ми има едно семейство, което няма много пари. Те имат три малки момичета. Майката и бащата трябваше да ходят някъде, така че аз предложих да гледам трите момичета. Бащата тъкмо щеше да ми даде банкнота от 5 долара. Аз казах, „Не мога да ги приема”. Службата ми беше да гледам момичетата безплатно.” Дете от неделното училище в Монголия написа, че е донесъл вода от кладенеца, за да не го прави майка му. От едно 4-годишно момче, без съмнение записано от учител в неделното училище за деца: „Бащи ми замина за обучение в армията за няколко седмици. Моята специална задача бе да прегръщам и целувам майка ми”. Едно 9-годишно момиче написа: „Аз набрах ягоди за моята прабаба. Почувствах се добре отвътре!” И още: „Играх с едно самотно дете”.
От едно 11-годишно момче: „Отидох до дома на една жена и й зададох въпроси, и й изпях песен. Почувствах се добре, че я посетих. Тя беше щастлива, защото никой не й гостува”. Прочитайки точно тази бележка, си спомних думите, написани преди много години от старейшина Ричард Л. Еванс от Кворума на Дванадесетте. Той казва: „Трудно е онези, които са млади, да разберат самотата, която идва, когато животът се променя от време на подготовка и изпълнение към време за отлагане на нещата… Да заемаш толкова време централна роля у дома, да си толкова търсен и после, почти изведнъж, да се озовеш на края на игрището, гледайки как шествието минава покрай теб – това е живот в самота. Ние трябва да живеем дълго време, за да разберем колко празна може да бъде стаята, когато в нея има само мебели. Необходим е някой … не просто нает за случая, не от служба за грижи или професионални услуги, да възвърне спомените от миналото и да ги запази живи с топлота в настоящето … Ние не можем да им върнем младостта. Но можем да им помогнем да живеят сред топлите лъчи на залеза, който е по-хубав поради нашата загриженост… и неугасваща любов”.11
Получих картички и бележки за рожденият ми ден от тийнейджъри от Младите мъже и Младите жени, които правиха одеала за болници, сервираха безплатна храна, бяха кръстени за мъртвите и други.
Обществото за взаимопомощ, което винаги оказва помощ, осигури служба в по-големи размери от нормалното. Групите от свещеничеството направиха същото.
Мои братя и сестри, сърцето ми рядко е било толкова развълнувано и благодарно, колкото по времето, в което сестра Монсън и аз буквално четем с часове тези подаръци. Сърцето ми сега е пълно сега и аз говоря от опит и размишлявам за живота, който е бил толкова благословен в резултат на даване и приемане.
Идват ми наум думите от гл. 25 на Матея:
„Дойдете вие, благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено за вас от създанието на света.
Защото огладнях, и Ме нахранихте; ожаднях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте;
гол бях и Ме облякохте; болен бях и ме посетихте; в тъмница бях и Ме споходихте.
Тогава праведните в отговор ще Му кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, и Те нахранихме; или жаден, и Те напоихме?
И кога Те видяхме странник, и Те прибрахме, или гол, и Те облякохме?
И кога Те видяхме болен или в тъмница, и Те споходихме?
А Царят в отговор ще им рече: Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили”12.
Мои братя и сестри, може ли да си зададем въпроса, който беше задаван на д-р Джак Маконъл и неговите братя и сестри всяка вечер по време на вечеря: „Какво направих днес за някого? Нека думите на познатият химн проникнат в душите ни и да намерят място в сърцата ни:
Днес направих ли нещо добро в света?
Насърчих ли изпаднал в беда?
И на тъжния днес върнах ли радостта?
Ако не, провал е това.
А нечия тежест дали облекчих,
с готовност ли я споделих?
На нещастни и болни какво подарих,
С помощта си кого подкрепих?13
Тази служба, за която всеки от нас е бил призован, е службата за Господ Исус Христос.
Като ни включва в Неговото дело, Той ни кани да дойдем по- близо до Него. Той казва на вас и на мен:
„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.
Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.
Защото Моето иго е благо, и Моето бреме е леко”14.
Ако наистина слушаме, ние можем да чуем гласът отдалеч да ни казва, все едно че го казва на друг, „Хубаво, добри и верни слуго!”15 Да може всеки да е достоен да получи тази благословия от нашия Господ е моята молитва, отправена в Неговото име, тъкмо Исус Христос, нашият Спасител, амин.