Учения на президентите
Животът и служението на Джордж Албърт Смит


Животът и служението на Джордж Албърт Смит

Един ден по време на служението си като президент на Църквата Джордж Албърт Смит получава една снимка със следната бележка, “Изпращам ви тази снимка, защото тя показва какъв човек вярваме че сте”. Това било снимка на президент Смит, разговарящ с една майка и четирите й малки деца. В същия този ден президент Смит бързал да хване влак, когато майката го спряла, надявайки се децата й да имат възможността да се ръкуват с един Божий пророк. Един наблюдател улавя момента на снимка.

Бележката продължава, “Причината, поради която ни е толкова скъпа (тази снимка), е че независимо от вашата заетост, въпреки че сте бързал да се качите в колата си и после на чакащия влак, все пак сте намерили време да се ръкувате с всяко от децата в това семейство.”1

Подобни постъпки на доброта характеризират живота и служението на Джордж Албърт Смит. Независимо дали предлага обич и насърчение на ближен, който изпитва трудности с вярата си или организира мащабни дейности по благосъстоянието, Джордж Албърт Смит живее според заповедта на Спасителя, “Да възлюбиш ближния си като себе си” (Марка 12:31).

Ранни години, 1870–1890 г.

Изображение
Снимка на младия Джордж Албърт Смит

На около 4 г.

Джордж Албърт Смит е роден на 4 април 1870 г. в семейството на Джон Хенри и Сара Фар Смит, в един скромен дом в Солт Лейк Сити. Сем. Смит има голямо наследство от служба в царството Божие. Бащата на Джордж Албърт по-късно ще служи в Кворума на дванадесетте апостоли и в Първото Президентство. Дядо му и негов съименник, Джордж A. Смит, е братовчед на Пророка Джозеф Смит и е сред първите пионери-светии от последните дни, които навлизат в долината Солт Лейк през 1847 г.; Джордж A. Смит е също апостол и съветник на президент Бригъм Йънг. Прадядото на Джордж Албърт, Джон Смит, служи като патриарх в Църквата и първи президент на кол в Солт Лейк Сити. А дядо му по майчина линия, Лорин Фар, е първия кмет на Огдън, Юта, и първи президент на кол в този град.

Изображение
Снимка на Джон Хенри Смит

Джон Хенри Смит

Джордж Албърт Смит обича родителите си и им се възхищава. Той уважава баща си затова, че го научава да помага на хората в нужда2 и се възхищава на майка си за жертвите, които прави тя, за да отгледа семейството си в Евангелието. “Макар да бяхме много бедни”, спомня си той, “и баща ми беше на мисия, когато бях на 5 години, нямам никакъв спомен майка да се е оплаквала, нито да пролива сълзи поради обстоятелствата, които я заобикаляха. Тя умееше да харчи всеки долар по-умно от всеки, когото съм познавал някога. …

… Когато татко отсъстваше от къщи по време на мисията, мама зае мястото му и бе наистина глава на дома, докато него го нямаше. Ние казвахме молитвите си, бяхме благословени с храна и в случай на болест тя се обаждаше на старейшините, защото имаше голяма вяра в евангелските обреди. Винаги стриктно плащаше десятък и доколкото бях в състояние да установя, и през ум не й е минавала мисълта, че може да има грешка и “мормонизмът” да не е истинен. Тя вярваше в него с цялата си душа.”3

Изображение
Снимка на Сара Фар Смит

Сара Фар Смит

В частност, Джордж Албърт Смит си спомня как майка му го е учила да се моли и да уповава, че Бог ще отговори: “Когато мисля за влиянието на моята майка, когато бях малко (момче), се изпълвам с благоговение и се вълнувам до сълзи. … Помня сякаш беше вчера как тя ме хвана за ръка и ние се качихме по стълбите до втория етаж. Там аз коленичих пред нея и я улових за ръка, докато тя ме учеше да се моля. Благодаря на Бог за тези майки, които имат в сърцата си духа на Евангелието и желание за благослов. Бих могъл да повторя тази молитва и сега, а минаха доста години, откакто я научих. Тя ми даде увереност, че имам един Небесен Отец и ми позволи да узная, че Той чува и отговаря на молитвите. Когато поотраснах, още живеехме в двуетажната къща от греди и дъски, и когато вятърът духаше силно, тя се люлееше, сякаш щеше да се прекатури. Понякога бях твърде уплашен, за да легна да спя. Леглото ми беше само в една малка стаичка и много нощи се смъквах на пода, коленичех и молех моя Отец в Небесата да се погрижи за къщата, да я опази, та тя да не се разпадне на парчета, и си лягах в малкото легло толкова сигурен, че ще бъда опазен от злото, сякаш се държах за ръката на моя Баща.”4

Поглеждайки назад към детството си, Джордж Албърт Смит казва:

“Родителите ми живееха много скромно, но отдавам възхвала на Създателя и съм Му благодарен от все сърце, че ме изпрати в техния дом.

… Когато бях момче, научих, че това е Господното дело. Научих, че на земята има живи пророци. Научих, че вдъхновението от Всемогъщия влияе върху онези, които живеят така, че да бъдат достойни да му се радват.

… Благодарен съм за наследството от праведност, за моите родители, които ме научиха на Евангелието на Исус Христос и ми дадоха пример в своя дом.”5

Младият Джордж Албърт Смит е щастливо, игриво дете. Приятелите ценят високо неговата весела натура и той се забавлява да ги развлича с хармоника, банджо, китара и репертоар от забавни песни. При все това той има преживявания, които му помагат да развие силно чувство на отговорност, забележително за възрастта му. Когато е на 12 години, Джордж Албърт учи в академията “Бригъм Йънг”, където получава съвет, който ще има силно влияние в живота му. Той по-късно си спомня:

“Бях късметлия, че част от обучението ми премина при д-р Карл Г. Мезер, този изключителен преподавател, първият строител на нашите велики църковни училища. … Не мога да си спомня повечето от нещата, казани през годината, когато учех там, но има едно нещо, което вероятно няма да забравя никога. То биваше повтаряно много пъти. … Д-р Мезер един ден се изправи и каза:

“Вие не само ще бъдете държани отговорни за нещата, които вършите, но и за самите мисли, които мислите.”

Тъй като бях момче, непривикнал да контролирам особено мислите си, за мен бе твърде озадачаващо какво трябва да сторя и това бе безпокоеше. Всъщност тази идея се лепна за мен като репей. Около седмица или 10 дни след това внезапно осъзнах какво е имал предвид той. Тогава можах да разбера философията му. Веднага след това осъзнах следната интерпретация на казаното от него: Разбира се, вие ще бъдете държани отговорни за мислите си, защото когато земният ви живот приключи, той ще бъде сума от вашите мисли. Този едничък съвет бе голяма благословия за мен през целия ми живот и ми позволи в много случаи да избягвам да мисля неправилно, защото осъзнах, че когато житейските ми дела приключат, аз ще бъда продукт на моите мисли.”6

Младият Джордж Албърт поема големи отговорности у дома през 1882 г., когато баща му, след като служи 2 години в Кворума на Дванадесетте, е призован за президент на Европейска мисия. Отсъствието на Джон Хенри налага Джордж Албърт да помага за обезпечаване на семейството. Когато е на 13 г., той кандидатства за работа в една преработвателна фабрика, собственост на Църквата, и в универсален магазин в Солт Лейк Сити, но управителят казва, че не могат да си позволят да наемат повече хора. Джордж Албърт отвръща, че не иска да му плащат, а само да работи. Той добавя, “Знам, че ако струвам нещо, ще ми бъде платено.”7 Позитивното му отношение му спечелва пост на фабричен работник със седмична заплата от 2.50 долара, а добрата му трудова етика скоро му помага да напредне на по-добри позиции в компанията.

Когато е на 18 г., той намира работа в един екип по инспектиране на железните пътища. Докато върши работата си, отблясъкът от слънцето в пустинните пясъци поврежда очите му. Това безвъзвратно уврежда зрението на Джордж Албърт, като прави четенето трудно за него и му създава дискомфорт за цял живот.

Мисионерска служба и брак, 1891–1894 г.

През септември 1891 г. президент Уилфърд Уудръф призовава Джордж Албърт Смит да отслужи краткосрочна мисия в южна Юта. Специфичната му задача е да работи с младежите на Църквата в областта. През следващите четири месеца той и колегата му помагат за установяването на младежки организации в колове и райони, говорят на множество събрания и насърчават младите хора да живеят според стандартите на Църквата.

След завръщане от мисията си Джордж Албърт продължава да ухажва любимата си от детството, Луси Уудръф, внучка на президент Уилфърд Уудръф. Те са израснали като съседи и Луси е забелязала чертите на характера, които развива Джордж Албърт. В своя дневник тя пише за възхищението си от него: “Тази вечер си лягам с благодарно сърце към Бог … и се моля той да ми даде сила да заслужа повече любовта на един човек, за когото твърдо вярвам, че е един от най-добрите млади мъже, появявали се някога на земята. Неговата доброта и добрина карат очите ми да се пълнят със сълзи.”8

Изображение
Снимка на Луси Емили Уудръф Смит

Луси Емили Уудръф Смит

Но Луси има много обожатели, някои от тях са доста заможни и й предлагат екстравагантни подаръци. Джордж Албърт, от друга страна, привлича Луси с отдадеността си на Господ. Той й пише, “Ако се интересуваш от брак с човек с пари, това няма да съм аз, защото отдавна съм решил, че няма да посветя живота или времето си на правене на пари, а на служба на Господ и подпомагане Неговите деца в този свят.”9 Луси прави избора си, и на 25 май 1892 г. тя и Джордж Албърт сключват брак в храма Манти Юта. Церемонията извършва бащата на Джордж Албърт. В този ден Луси дава на съпруга си малък медальон с нейната снимка вътре. Той държи медальона на верижката на джобния си часовник, където е близко до сърцето му, и го носи почти всеки ден до края на живота си.10

Младоженците се радват на по-малко от един месец заедно, преди Джордж Албърт да замине на друга мисия, този път със задача да проповядва в южните САЩ. Макар да знаят предварително, че раздялата е неизбежна – призованието идва три седмици преди да сключат брак – тя е трудна. И двамата са преизпълнени с радост, когато четири месеца по-късно Луси е призована да служи редом със съпруга си в офиса на мисията, където неотдавна на старейшина Смит е възложено да служи като секретар на мисията.

Президент на мисия Южни щати е Дж. Голдън Кимбъл, който в същото време служи като член на Седемдесетте. По време на службата на старейшина Смит се налага президент Кимбъл два пъти да напусне мисията, за да се погрижи за важни неща в Солт Лейк Сити – веднъж скоро след като старейшина Смит става секретар на мисията, и отново около година по-късно. И в двата случая президент Кимбъл възлага огромната отговорност за ръководене и администриране на мисията на старейшина Смит, като му оказва подкрепа и му дава съвет чрез множество писма. Като цяло старейшина Смит служи като действащ президент на мисията около 16 месеца. Президент Кимбъл се безпокои, че отсъства толкова дълго, но има доверие на младия си помощник. В едно писмо до старейшина Смит той пише, “Мисля, че моето проникновение и интелигентност, колкото и ограничени да са, ми позволяват да оценя твоята почтеност и достойнство, което, уверявам те, и правя.”11 В друго писмо той пише, “Никога не забравяй следното: че аз ценя високо твоя труд, усърдие и добър дух.”12

Президент Кимбъл има много възможности да стане свидетел на усърдието и добрия дух на старейшина Смит. При един случай двамата пътуват и са поканени да прекарат нощта в малка къща от трупи. По-късно Джордж Албърт Смит си спомня:

“Около полунощ бяхме събудени от ужасни крясъци и викове отвън. Докато седяхме в леглата, за да се опомним и осъзнаем какво става, ушите ни бяха “приветствани” от мръсен непристоен език. Беше светла лунна нощ и можехме да видим отвън множество хора. Президент Кимбъл скочи и почна да се облича. Мъжете блъскаха вратата и използвайки мръсен език, заповядваха мормоните да излязат вън, защото ще ги застрелят. Президент Кимбъл ме попита няма ли да стана и да се облека и аз му казах, че не, смятам да остана в леглото, защото бях сигурен, че Господ ще се погрижи за нас. След няколко секунди стаята бе обсипана с изстрели. Очевидно тълпата се бе разделила на четири групи и те стреляха по ъглите на къщата. Трески хвърчаха над главите ни във всички посоки. Имаше няколко мига тишина, после бе изстрелян нов залп и захвърчаха още трески. Не чувствах никакъв ужас. Бях много спокоен, както си лежах там, преживявайки едно от най-страшните събития в живота си, но бях сигурен … че Господ ще ме защити, и Той го стори.

Тълпата очевидно се обезсърчи и си тръгна. Когато на другата сутрин отворихме врата, там имаше голям наръч от тежки цикориеви пръчки, каквито тълпата използваше да бие мисионерите на Юг.”13

Години по-късно Джордж Албърт Смит споделя това преживяване с внуците си, за да ги научи да уповават на Господ. “Това, което искам да ви внуша”, казва той, “е че Господ ще се грижи за вас в моменти на опасност, ако Му дадете тази възможност.”14

Семеен живот

Джордж Албърт и Луси са освободени от мисията си през юни 1894 г. Няколко месеца след завръщането им в Солт Лейк Сити Луси получава благословия от дядо си, президент Уилфърд Уудръф, в която се обещава, че ще има деца. На 19 ноември 1895 г. тя ражда дъщеря, която наричат Емили, а четири години по-късно се ражда друга дъщеря, Едит. Последното им дете, Джордж Албърт-мл., се ражда през 1905 г.

Джордж Албърт Смит е любящ баща, обожаван от децата си. Едит пише за него: “За мен моят баща имаше всички качества, които правят един баща скъп на неговата дъщеря. Той отговаряше на всичките ми очаквания за бащинство.” Особено впечатляващ за децата е начинът, по който Джордж Албърт се държи със скъпата си съпруга. “Обичта и грижата на татко към майка бяха прекрасни”, пише Едит. “Той никога не пропускаше възможност да покаже признателността си към нея. Всичко, което те правеха, го правеха заедно, след грижливо изготвени планове и работа в екип. За него тя бе скъпоценна. … Макар всички да обожавахме майка, сигурна съм, че неговата загриженост и нежност към нея я правеха дори още по-обичана от нас, децата.”15

Като баща Джордж Албърт Смит искрено се опитва да помага на децата си да изживеят радостта, която той чувства от това, че живее според Евангелието. Един коледен ден, след като подаръците са отворени, той пита малките си дъщери как биха се чувствали, ако дадат някои от играчките си на деца, които не са получили никакви подаръци за Коледа. Тъй като току-що са получили нови играчки, момичетата се съгласяват, че биха могли да подарят някои от старите си играчки на тези деца в нужда.

“Не бихте ли им дали и някои от новите?”, внимателно предлага Джордж Албърт.

Дъщерите му се колебаят, но накрая се съгласяват да дадат по една-две от новите си играчки. Тогава Джордж Албърт води момичетата в дома на децата, които има предвид, и те дават своите подаръци. Преживяването е толкова възвисяващо, че когато си тръгват, едно от момичетата казва с развълнуван глас, “Сега нека идем да им донесем и останалите играчки.”16

Кворумът на дванадесетте апостоли, 1903–1945 г.

На 6 октомври 1903 г., вторник, Джордж Албърт Смит има тежък ден на работа и не успява да присъства на сесиите на общата конференция този ден. Когато си тръгва от кантората, следобедната сесия на конференцията е почти свършила, тъй че той поема към дома си с планове да заведе децата на панаира.

Когато стига до дома си, с изненада заварва тълпа посетители, като една гостенка пристъпва напред и топло го поздравява.

“За какво е всичко това?”, пита той.

“Не знаете ли?”, отвръща тя.

“Какво да знам?”

“Е, вие бяхте подкрепен като член на Кворума на дванадесетте апостоли”, възкликва гостенката.

“Не може да бъде”, казва Джордж Албърт. “Трябва да има някаква грешка.”

“Лично го чух”, възразява тя.

“Трябва да има още някой Смит”, казва той. “Нито дума не ми е казано за това и не мога да повярвам, че е вярно”.

Смутена, гостенката се връща до Табернакъла, за да провери дали не е сбъркала. Там тя е информирана, че е права – Джордж Албърт Смит е най-новия член на Кворума на дванадесетте апостоли.17

По-късно дъщеря му Емили си припомня сцената в дома на сем. Смит: “Изглеждаше сякаш целият Табернакъл се извървя през тревната леха до къщи, плачейки и целувайки мама. Всички те казваха, че татко е апостол, и ние си мислехме, че да си апостол е най-лошото нещо, което би могло да ти се случи.”

Дори след като получава потвърждение, Джордж Албърт решава, че въпреки всичко ще заведе дъщерите си на панаира, както е обещал, “макар че той не видя много от него”, спомня си Емили. “Той прекара цялото време с гръб към стената, говорейки с хората.”18

След два дни, на 8 октомври 1903 г., Джордж Албърт Смит е ръкоположен в горната стая на храма Солт Лейк от президент Джозеф Ф. Смит. След ръкополагането си той е поканен да сподели чувствата си с присъстващите членове на Кворума на Дванадесетте. “Чувствам се слаб и ми липсва преценка, в сравнение с мъжете на зрели на години”, казва той, “но сърцето ми е право и искрено желая по-нататъшен прогрес на Господното дело. … Имам живо свидетелство за божествеността на това дело; знам, че Евангелието е дошло на земята под ръководството и напътствието на самия Господ, и че избраните да председателстват са били и са Негови служители във всяка своя постъпка. Желая и се моля да мога да живея чисто и смирено, та да мога да съм достоен за подтиците и съветите на Духа, който да ме води през живота ми.”19

Джордж Албърт Смит служи в Кворума на Дванадесетте почти 42 години, включително 2 години като президент на Кворума. През това време той изпълнява много задачи и благославя хората по целия свят по най-различни начини.

Споделяне на Евангелието и печелене приятели за Църквата

Старейшина Смит има природна дарба да кара хората да се чувстват удобно и приятно и да превръща враговете в приятели. Един местен бизнесмен, нечлен на Църквата, казва за него на погребението му: “Той беше човек, който лесно се запознаваше. Беше човек, когото просто бихте искали да познавате. Приятелската му усмивка, сърдечното му ръкостискане и топлотата на поздрава му ви караха дълбоко вътре в сърцето си да усещате приятелството му към вас, неговия ближен.”20

Този талант е ценен във време, когато Църквата все още е до голяма степен неизвестна по света и мнозина се отнасят към нея с подозрение. Докато веднъж изпълнява задача в Западна Вирджиния, той научава, че градските власти официално са заплашили да арестуват всеки, заловен да проповядва мормонизма. Старейшина Смит се среща с чиновника в кметство г-н Енгъл, за да се опита да промени политиката. По-късно той пише в дневника си: “Когато за пръв път позвъних на г-н Енгъл, той бе много рязък в маниера си и сухо ме осведоми, че няма да бъдем толерирани в този град. … Казах му, че вярвам, че е зле информиран и че бих искал да седна и да поговоря с него. … Прекарахме известно време, обсъждайки мормонизма. Той значително омекна, преди да си тръгна, ръкува се с мен и ми даде визитката си. Тръгнах си, убеден че съм отстранил един предразсъдък.”21 Три дни по-късно старейшина Смит отново го посещава и този път му оставя екземпляр от Книгата на Мормон.22

Старейшина Смит винаги търси възможности да говори с хората за Църквата. Всеки път когато задачите му налагат да пътува, той взема със себе си екземпляри от Книгата на Мормон, църковни списания и друга литература, които се надява да раздаде. Понеже Книгата на Мормон носи силно свидетелство за Исус Христос, старейшина Смит я счита да идеален коледен подарък и често праща екземпляри на приятели с друга вяра и дори на видни хора, с които никога не се е срещал.23 В писмо, съпровождащо такъв един коледен подарък, той пише: “След няколко дни християнския свят ще чества раждането на Спасителя и е прието по това време да си спомняме нашите приятели. Поради това вярвам, че ще приемете от мен един екземпляр от Книгата на Мормон. … Вярвайки, че ще се радвате да я имате в библиотеката си, ви я пращам като коледен подарък.”

Той получава следния отговор: “Книгата ще заеме място на нашите полици и ще бъде прочетена (от кора до кора) с открит ум и усърдие. Несъмнено тя ще разшири възгледите и ще увеличи духа на толерантност у всички, които я четат задълбочено.”24

Гражданско участие

Старейшина Смит насърчава членовете на Църквата да проявяват активност в своите общности и да използват влиянието си за подобряване условията по света. Сам той участва в няколко граждански организации въпреки изискващото много време и усилия призование като висш ръководител. Избран е за президент на International Irrigation Congress (Международен иригационен конгрес) и Dry Farming Congress (Конгрес по селско стопанство в сухи области) и шест пъти е избиран за вицепрезидент на National Society of the Sons of the American Revolution. Голям привърженик на авиацията като начин висшите ръководители по-добре да изпълняват задачите, свързани с пътуване, старейшина Смит служи в борда на директорите на Western Air Lines. Участва също така активно в Бойскаути на Америка и през 1934 г. е награден с отличието “Сребърен бизон”, най-висшето отличие на скаутската организация. В годините след Първата световна война служи като председател за щата Юта на кампанията “Помощ за Армения и Сирия” и като щатски представител на International Housing Convention, чиято цел е да намери подслон за хората, останали без дом поради войната.25

Преди призоваването си като апостол Джордж Албърт е активен в политиката, като усилено води кампании за каузи и кандидати, които счита, че ще подобрят обществото. Веднъж станал висш ръководители, участието му в политиката намалява, но той продължава да защитава и подкрепя каузите, в които вярва. Например, през 1923 г. той помага за приемането на щатски закон в Юта, който довежда до построяването на санаториум за туберкулозно болни пациенти.26

Състраданието на старейшина Смит към другите е особено видно при службата му като президент на Дружеството за подпомагане на незрящите, където е от 1933 до 1949 г. Като човек, който сам страда от зрителни проблеми, старейшина Смит изпитва специална симпатия към слепите хора. Той ръководи издаването на Книгата на Мормон на Брайлово писмо и учредява програма, която да помага на слепи хора да се учат да четат Брайлово писмо и да се приспособят към недъга си по други начини. Усилията му го правят скъп на хората, на които служи. Една госпожа, член на Дружеството за подпомагане на незрящите, изразява признателността си с поема, представена на старейшина Смит на 70-я му рожден ден:

Когато животът ни бие с тежки плесници,

И сълзи горчиви текат,

Когато зима без приятели смразява душата ми

И ехо напразно кънти –

Точно тогава се обръщам, с жадна надежда,

Макар и стъпките ми да са бавни и трудни,

За да открия разбиращо сърце,

Където гори приятелски пламък –

Сърце, където обитава нежна мъдрост,

Състрадателно и добро,

Чиято вяра в Бог и човек проповядва

подобна вяра на слепите. …

Макар нежното му любящо лице

За нас да остава невидимо,

Ние виждаме милосърдната мъдрост

На неговото разбиращо сърце;

Ние чувстваме мира на неговата душа

И познаваме своя собствен мир;

Чуваме мълчаливата му молитва, която казва,

Че не крачим сами;

Вярата му в нас ще ни дава сили,

Като крачим по невидимите пътеки;

Душите ни биват извисявани от един човек

В партньорство със Бог.27

Боледуване и други изпитания

През по-голямата част от живота си Джордж Албърт не се радва на особено добро здраве. Макар че обича плуване, езда и други физически упражнения, тялото му е крехко и често слабо. Освен хроничните проблеми с очите, старейшина Смит цял живот страда от болки в стомаха и гърба, постоянна умора, сърдечни проблеми и много други неразположения. Стресът и многото отговорности също вземат своето, като отначало той не желае да намали темпото с оглед да опази здравето си. В резултат между 1909 и 1912 г. той се бори с толкова тежка болест, че се налага да лежи на легло и не може да изпълнява задълженията си в Кворума на Дванадесетте. Това е време на големи изпитания за старейшина Смит, който отчаяно иска да поднови службата си. Смъртта на баща му през 1911 г. и сериозен пристъп на инфлуенца, който засяга съпругата му, правят оздравяването на старейшина Смит още по-трудно.

Години по-късно той споделя следното преживяване, което е имал през този труден период:

“Преди няколко години бях сериозно болен. Всъщност мисля, че всички бяха загубили надежда, че ще оживея, освен съпругата ми. … Бях толкова слаб, че едва можех да се движа. Дори да се обърна в леглото за мен бе бавно и мъчително усилие.

Един ден при тези обстоятелства загубих съзнание относно заобикалящата ме действителност и си помислих, че съм преминал от Другата страна. Открих, че стоя с гръб към едно голямо и красиво езеро, гледайки голяма гора. Не се виждаше никой наоколо, нито пък на езерото имаше лодка или някакво друго видимо средство, което да подскаже как съм пристигнал там. Осъзнах или изглеждаше, че осъзнавам, че съм свършил работата си в смъртността и съм се върнал у дома. …

Тръгнах и се заоглеждах, и скоро открих пътечка през гората, която изглежда бе използвана много рядко и бе почти напълно скрита от тревата. Следвах тази пътечка и след като повървях известно време и изминах значително разстояние през гората, видях към мен да идва един човек. Дадох си сметка, че той е много едър човек, и закрачих по-бързо, за да го достигна, защото го разпознах като моя дядо (Джордж А. Смит). Приживе той тежеше над 130 кг., така че може да си представите, че беше едър мъж. Помня колко щастлив бях да го видя че идва. Бях кръстен на него и винаги бях горд от това.

Изображение
Снимка на Джордж А. Смит

Джордж А. Смит

Когато дядо ме доближи на няколко крачки, той спря. Това, че той спря бе покана за мен и аз да спра. После – и бих искал момчетата, момичетата и младите хора никога да не забравят това – той ме погледна много сериозно и каза:

“Бих искал да зная какво си направил с името ми.”

Всичко, което някога бях правил, премина пред мен като ускорена кинолента на екран – всичко, което бях вършил. Бързо този преглед в миналото дойде до момента, в който стоях там. Целият ми живот премина пред мен. Усмихнах се, погледнах към дядо ми и казах:

“Не съм направил с името ти нищо, от което да се срамуваш.”

Той пристъпи напред и ме взе в обятията си, аз сторих същото и в този миг осъзнах отново заобикалящия ме земен свят. Възглавницата ми бе мокра, сякаш върху нея бе изливана вода – мокра от сълзи на благодарност, от които не бих могъл да се срамувам.

Мислил съм за това много пъти и искам да ви кажа, че оттогава повече от веднъж съм се старал да се грижа за това име. Тъй че искам да кажа на момчетата и момичетата, на младите мъже и жени, на младежите в Църквата и на целия свят: Почитайте вашите бащи и майки. Почитайте имената, които носите.”28

Накрая президент Смит започва да си връща силите и излиза от това изпитание с подновено чувство за благодарност за неговото свидетелство за истината. По време на следващата обща конференция той казва на светиите: “През последните години бях в долината на мрачната сянка, толкова близо до отвъдната страна, че съм сигурен, (ако не беше) специалната благословия на нашия Небесен Отец, нямаше да мога да остана тук. Но нито за миг това свидетелство, с което моят Небесен Отец ме е благословил, не бе замъглено и отслабено. Колкото повече се приближавах до отвъдната страна, толкова по-силна бе увереността ми, че Евангелието е истинно. Сега, когато животът ми бе пощаден, аз се радвам да засвидетелствам, че знам, че Евангелието е истинно и с цялата си душа благодаря на моя Небесен Отец, че ми откри това.”29

Различни физически болести и други несгоди продължават да сполитат старейшина Смит през следващите години. Вероятно най-голямото изпитание идва през 1932 г. до 1937 г., когато съпругата му Луси страда от артрит и невралгия. Тя страда изключително много и към 1937 г. се нуждае от почти непрестанна грижа. През април 1937 г. сърдечен удар почти отнема живота й и я оставя дори още по-слаба от преди.

Макар постоянно да се тревожи за Луси, старейшина Смит продължава да изпълнява задълженията си по най-добрия възможен му начин. На 5 ноември 1937 г. той говори на погребението на един приятел и след като си сяда, някой му предава бележка да се върне незабавно у дома си. По-късно той пише в дневника си: “Напуснах сградата за събрания веднага, но скъпата ми съпруга бе изпуснала сетния си дъх преди да пристигна в къщи. Бе починала, докато говорех на погребението. Разбира се, скъпата ми другарка ще ми липсва и ще се чувствам сам без нея.”

Луси и Джордж Албърт са били женени малко над 45 години към момента на нейната смърт. Тя е на 68 години. Макар неговата съпруга да му липсва силно, старейшина Смит знае, че раздялата е само временна и това знание му дава сила. “Макар със семейството ми сме дълбоко съкрушени”, пише той, “утешаваме се от увереността за едно ново събиране с майка, ако останем верни. Тя бе отдадена, помагаща, загрижена съпруга и майка. В течение на шест години по един или друг начин тя страдаше, и съм сигурен, че е щастлива със нейната майка и други скъпи хора там. … Господ е крайно добър и отне от нас всяко усещане за смърт, за което съм изключително благодарен.”30

Президент на Европейска мисия

През 1919 г. президент Хибър Дж. Грант, който неотдавна е подкрепен за президент на Църквата, призовава старейшина Смит да председателства над Европейска мисия. В обръщение от общата конференция дни преди заминаването си старейшина Смит казва:

“Бих искал да ви кажа, мои братя и сестри, че за мен е чест – не, повече от чест, оценявам като много голяма благословия, че Господ ме вдигна от слабото състояние, в което бях неотдавна, възстановявайки ме до такова състояние на здравето, че братята са счели за възможно да отида и да изпълня мисия в чужда земя. …

… Следващата сряда очаквам да взема влака до крайбрежието и после да пресека океана до полето, на което съм призован. Благодаря на Бог за възможността да отида. Благодарен съм, че знанието за тази истина стигна до душата ми.”31

По това време Европа още се възстановява от Първата световна война, която е свършила едва преди няколко месеца. Поради войната броят на мисионерите в Европа е много малък и една от задачите на старейшина Смит е да го увеличи. Лошите икономически условия в следвоенна Европа обаче карат правителствата да издават неохотно нужните визи. Ситуацията допълнително се влошава от обстоятелството, че там все още царят неразбиране и предразсъдъци спрямо светиите от последните дни. С цел да подобри имиджа на Църквата, старейшина Смит се среща с множество държавни официални лица и други видни личности. Обяснявайки целта на мисионерите в Европа и по света, той често повтаря, “Запазете всичко хубаво, което имате, запазете всичко дадено ви от Бог, което обогатява живота ви, u после ни позволете да споделим с вас нещо, което ще прибави към вашето щастие и ще увеличи удовлетворението ви.”32 Според един от мисионерите, който служи при него, “чрез своя умел, любезен маниер той спечели уважението и приятелството им и осигури за мисионерите отстъпки, които по-рано биваха отказвани.”33

Към края на службата си през 1921 г. старейшина Смит успява да увеличи броя на мисионерите, служещи в Европа, и да промени някои погрешни разбирания относно светиите от последните дни. Той също така печели приятели за Църквата и поддържа контактите си с тях чрез писма дълги години напред.

Опазване историческите места на Църквата

Старейшина Смит обича да разказва на другите за Църквата и за големите мигове в историята й. През своето служение той прави много за опазване на историята й, като създава паметници и отбелязва по друг начин интересни места от църковната история. Както пише един от сътрудниците му, “Той вярваше, че като привлече вниманието на по-младото поколение към постиженията на предците им, ще извърши една важна служба.”34

Като млад апостол той отива в Палмира, Ню Йорк, и уговаря покупката на фермата на Джозеф Смит-старши на името на Църквата. Докато е в Ню Йорк, той също така разговаря с мъж на име Плайни Секстън, собственик на хълма Кумора, мястото, където Джозеф получава златните плочи. Г-н Секстън не е склонен да продава земя на Църквата, но той и старейшина Смит въпреки това стават приятели. Благодарение отчасти на добрите взаимоотношения, които старейшина Смит поддържа с г-н Секстън, в крайна сметка Църквата успява да купи имота и да освети паметник там.

През 1930 г., стогодишнината от организирането на Църквата, старейшина Смит подпомага създаването на асоциацията Маршрути и забележителности на пионерите от Юта и е избран за неин първи президент. През следващите 20 години тази организация поставя повече от 100 монумента и паметни плочи, много от които напомнят за пътя на пионерите до долината Солт Лейк. Старейшина Смит отслужва освещаването на повечето от тези паметници.35

Като обяснява интереса на Църквата към историческите места, той пише: “Обичайно е да се строят паметници на отделни хора, така че да се запази паметта за тях. Велики събития също биват установени за постоянно в ума на хората чрез строеж на паметници. … Има много интересни места, които са забравени и хората чувстват, че е желателно те да бъдат отбелязани по един значим начин, тъй че вниманието на идните поколения да бъде привлечено към важни събития.”36

Като човек, чиито дядо е крачил към Юта с пионерите, старейшина Смит изпитва дълбоко уважение към онези ранни членове на Църквата, които са жертвали толкова много за вярата си. В едно обръщение към Обществото за взаимопомощ той споделя следното свое преживяване, докато отново минава по пътя на пионерите с ръчните колички:

“Стигнахме до онази част от маршрута, където керванът ръчни колички на Мартин загубил толкова хора. Намерихме, дотолкова точно, колкото бе възможно, мястото, където бяха лагерували. Хората, които бяха потомци на този керван, бяха там, за да присъстват на поставянето на паметна плоча. После стигнахме до Рок Крийк; година по-рано тук от нас бе поставена временна плоча. Точно по това време на годината тук навсякъде растяха красиви диви цветя, дивата перуника изобилстваше и членовете на групата набраха от тези цветя и внимателно ги положиха на каменната могила, която бе издигната миналата година. … Тук 15 члена от тази Църква са били положени в общ гроб, починали от глад и изтощение.

Вие знаете, има моменти и места, където сякаш се доближаваме до нашия Небесен Отец. Докато седяхме около лагерния огън в онази малка долина на Рок Крийк, където керванът ръчни колички на Уили посрещнал бедствието – ние, потомците на пионерите, на хората, които бяха прекосили равнините в жегата на лятото и студа на зимата, разказвахме истории за преживяното от нашите предци. … Това бе едно възхитително преживяване. Историята бе преразказана за наша полза.

… На мен ми се струваше, че се намирахме действително в присъствието на онези, които бяха дали всичко възможно, за да получат евангелските благословии. Струваше ни се, че чувстваме присъствието Господно.

Когато закрачихме по-нататък, след като бяхме пролели сълзите си – защото се съмнявам, че имаше човек, чиито очи да не се бяха просълзили в групата ни от 30-40 души – влиянието, което дойде в резултат на това малко събиране, докосна сърцата ни и една от добрите сестри ме улови за ръка и каза, “Братко Смит, от сега нататък ще бъда по-добра жена”. Тази жена … е една от най-добрите, но предполагам, че беше развълнувана, както вероятно и повечето от нас, от факта, че в някои детайли бяхме почувствали, че не сме на висотата на идеалите, които следва да бъдат в душите ни. Хората, погребани там, бяха дали не само дни от живота си, но и самият си живот в доказателство на своята вяра в божествеността на това дело. …

Ако членовете на тази организация (Обществото за взаимопомощ) бъдат толкова верни, колкото онези, които са погребани из равнините, които са посрещнали проблемите си с вяра в Господ, вие ще се радвате на множество постижения и благосклонността на един любящ Отец ще се излива над вас и близките ви.”37

Президент на Църквата, 1945–1951 г.

В ранното утро на 15 май 1945 г., докато пътува с влак из източните САЩ, старейшина Смит е събуден от чиновник на железницата със следното послание: президент Хибър Дж. Грант, който бил президент на Църквата по това време, е починал. Старейшина Смит сменя влака възможно най-бързо и се връща в Солт Лейк Сити. Само след няколко дни Джордж Албърт Смит, като най-старши член на Кворума на дванадесетте апостоли, е отделен като осми президент на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.

В първото си обръщение на обща конференция като президент на Църквата той казва на светиите, които току-що са го подкрепили, “Чудя си дали някой друг тук се чувства така слаб и смирен, както човекът, който стои пред вас.”38 Той изразява подобни чувства и на членовете на семейството си: “Не съм искал този пост. Не чувствам да ми е по силите. Но го получих и ще го изпълнявам по най-добрия начин, на който съм способен. Искам всички вие да знаете, че каквото и да вършите в Църквата, от (домашно) преподаване до председателстване над кол, ако го вършите по най-добрия начин, на който сте способни, постът ви е толкова важен, колкото и моят.”39

Мнозина чувстват, че талантите на президент Смит са изключително подходящи за това призование. Един от висшите ръководители изразява тази увереност скоро след като президент Смит е подкрепен: “Често се казва, че Господ въздига определен човек, за да изпълни той дадена мисия. … Не съм аз този, който да каже каква конкретна мисия стои пред президент Джордж Албърт Смит. Знам обаче, че точно в това време в историята на света нуждата от обич между братя никога не е била толкова отчаяно голяма, както днес. Нещо повече, знам, че няма човек измежду моите познати, който да обича човешкото семейство, заедно и поотделно, по-дълбоко от президент Джордж Албърт Смит.”40

Помощ за нуждаещите се след Втората световна война

Втората световна война приключва само месеци след като Джордж Албърт Смит става президент на Църквата. Тази война оставя хиляди хора в Европа без дом и в бедствено положение и президент Смит бързо мобилизира ресурсите по благосъстоянието на Църквата за предоставяне на помощ. Президент Гордън Б. Хинкли по-късно казва за това усилие: “Бях сред хората, които работиха по цели нощи тук, на Уелфеър Скуеър в Солт Лейк Сити, товарейки стоки във вагоните, които ги превозваха до пристанището, откъдето те заминаваха през океана. По време на освещаването на храма Швейцария (през 1955 г.), когато в храма дойдоха много германски светии, чух някои от тях да говорят признателно и със сълзи, стичащи се по бузите им, за тази храна, която спасила живота им.”41

Президент Смит знае също, че сред народите по света има големи духовни нужди след такава опустошителна война. В отговор той предприема стъпки за реорганизиране на мисиите в страни, където войната е прекъснала мисионерската работа, и насърчава светиите да живеят според Евангелието на мира в личния си живот. “Най-голямото свидетелство за благодарност в това време”, казва той скоро след края на войната, “е да сторим всичко, което можем, за да донесем щастие в този тъжен свят, защото всички ние сме чеда на Отца и всички ние сме поели задължението да направим този свят едно по-щастливо място поради това, че сме живели в него.

Нека проявяваме доброта и загриженост към всички, които се нуждаят от тях, да не забравяме онези, които са лишени, и когато се радваме на мир, нека не забравяме онези, които са принесли свои обични хора като част от цената за този мир. …

Моля се хората да могат да се обърнат към Бог и да бъдат покорни на Неговия начин, и чрез това да спасят света от по-нататъшен конфликт и разруха. Моля се мирът, който иде само от нашия Небесен Отец, да пребъдва в сърцата и домовете на всички, които скърбят.”42

Нараснали възможности за споделяне на Евангелието

Президент Смит продължава да споделя Евангелието с другите при всяка възможност и тези възможности нарастват с новия му пост. През май 1945 г. президент Смит става първият президент на Църквата, който посещава светиите в Мексико. Освен че се среща с членовете и говори на голяма конференция, президент Смит също така посещава няколко високопоставени служители в Мексико и разговаря с тях за възстановеното Евангелие. По време на разговор с мексиканския президент Мануел Камачо президент Смит и придружителите му обясняват: “Идваме с едно специално послание за вас и вашия народ. Тук сме, за да ви разкажем за вашите прадеди и за възстановеното Евангелие на Исус Христос. … Имаме една книга, която … разказва за един велик пророк, който със семейството си и други хора напуснал Ерусалим 600 години преди Христа и дошъл в … тази велика американска земя, която им била известна като “една земя на обета, отбрана от всички други земи.” Тази Книга на Мормон разказва също за посещението на Исус Христос на този континент и как Той организирал своята Църква и избрал Своите дванадесет ученици.”

Президент Камачо, който изразява уважение и възхищение от светиите от последните дни, живеещи в страната му, се заинтересува много от Книгата на Мормон и пита, “Възможно ли е да получа един екземпляр на Книгата на Мормон? Никога преди не съм чувал за нея”. Тогава президент Смит му подарява подвързан с кожа екземпляр на испански, с особено важни пасажи, подредени в началото на книгата. Президент Камачо казва, “Ще прочета цялата книга, защото това е от голям интерес за мен и народа ми.”43

Честване стогодишнината от пристигането на пионерите

Един от най-съществените моменти от шестте години президентство на Джордж Албърт Смит настъпва през 1947 г., когато Църквата чества стогодишнината от пристигането на пионерите в долината Солт Лейк. Президент Смит наблюдава честването, което получава национално внимание и чиято връхна точка е освещаването на паметника “Това е мястото” в Солт Лейк Сити, близо до мястото, където пионерите за пръв път влизат в долината. От 1930 г. президент Смит участва в планирането на мемориал в чест на постиженията и вярата на пионерите. Той внимава обаче мемориалът да почете и ранните изследователи, мисионери от друга вяра и важни водачи на американските индианци от това време.

При освещаването на паметника “Това е мястото” Джордж К. Морис, тогава президент на мисия Източни щати, обръща внимание на духа на добра воля, който според него се дължи на усилията на президент Смит: “Приносът на президент Смит за братство и толерантност бе отразен в службата по освещаването. … Самият паметник почита в скулптурна форма – като отделните хора са изобразени възможно най-точно – мъжете, които са правели историята между планините на Запада преди пристигането на мормонските пионери, независимо от тяхната раса и религия. Когато се готвеше програма за службата по освещаването, тъкмо желанието на президент Смит бе да бъдат представени всички основни религиозни групи, заедно с официалните лица на щата, окръга и града. Видните говорители бяха католически свещеник, протестантски епископ, равин и представители на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Един гост от Изток след програмата заяви, “Днес ние имахме повторно духовно кръщение. Това, на което бях свидетел, не може да се случи никъде другаде по света. Духът на толерантност, който се прояви днес, бе великолепен.”44

Макар 18-метровият паметник да е впечатляващ, президент Смит учи, че най-добрият начин за почитане на пионерите е да следваме примера им с вяра и отдаденост. В освещаващата молитва за паметника той казва: “Отче наш, Който си на небесата, … стоим в Твоето присъствие тази сутрин на този тих планински склон и гледаме един величествен паметник, издигнат в чест на Твоите синове и дъщери и тяхната отдаденост. … Молим се да можем да бъдем благословени със същия дух, който е характеризирал онези верни хора, които вярваха в Теб и Твоя Син, които дойдоха в тази долина, защото желаеха да живеят тук и да Ти се покланят. Молим се духът на поклонение и благодарност да може да продължи да обитава в сърцата ни.”45

Размишления за живота на възраст 80 г.

Въпреки напредналата си възраст през по-голяма част от президентстването си президент Смит е в състояние да изпълнява отговорностите си без физическите страдания, които са го ограничавали в миналото. В една статия, публикувана през април 1950 г., почти на 80-тия му рожден ден, президент Смит поглежда назад в живота си и отбелязва как Бог го е поддържал и благославял:

“През тези осемдесет години аз пропътувах над един милион километра по света в интерес на Евангелието на Исус Христос. Бях в различни климатични пояси, страни и народи, и от детството ми хората са били мили и услужливи към мен, членове на Църквата, а също и нечленове. Където и да съм ходил, съм намирал благородни мъже и жени. …

… Когато си помисля какъв слаб, крехък човек съм, осъзнавам, че за да бъда призован за водач на тази велика Църква, ми е трябвала много помощ. Признавам с благодарност помощта на моя Отец в Небесата и насърчението и спътничеството през целия ми живот на много от най-добрите мъже и жени, които могат да бъдат открити на света, както у дома, така и в чужбина.”

Той продължава, като изразява обич към хората, на които е служил толкова години:

“Със сигурност да общуваш с такива хора е нещо благословено, и аз от дълбините на душата си използвам този случай да благодаря на всички ви за вашата добрина към мен; също така да кажа на всички ви: никога няма да узнаете колко много ви обичам аз. Не ми стигат думите да го изразя. И желая да изпитвам същото към всеки син и всяка дъщеря на моя Небесен Отец.

Живях дълго, сравнено със средното за човешките същества, и имах един щастлив живот. Няма да минат много години, според естествения ход на събитията, и ще бъда призован от другата страна. Очаквам това време с приятно предчувствие. След осемдесет години в смъртността, след като пропътувах много части на света, общувах с много велики и добри мъже и жени, аз ви свидетелствам, че днес знам по-добре от когато и да било преди, че Бог е жив, че Исус е Христос, че Джозеф Смит е бил пророк на живия Бог и че Църквата, която той създал под напътствието на нашия Небесен Отец, Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни … действа със силата и властта на същото свещеничество, което било дадено от Петър, Яков и Иоан на Джозеф Смит и Оливър Каудъри. Знам това, както знам, че съм жив, и си давам сметка, че да дам това свидетелство пред вас е много сериозно нещо и че ще бъда държан отговорен от нашия Небесен Отец за него и всички други неща, които съм учил в Негово име. … Давам това свидетелство с любов и доброта в сърцето към всички, в името на Исус Христос, нашият Господ.”46

Една година по-късно, на своя 81-и рожден ден, 4 април 1951 г., Джордж Албърт Смит тихо почива в дома си, със своя син и дъщери край леглото му.

Прости постъпки на изпълнена с обич служба

Джордж Албърт Смит постига много за своите 81 години – в Църквата, в своята общност и по света. Но хората, които го познават лично, си го спомнят най-добре с неговите многобройни прости, смирени постъпки на доброта и обич. Президент Дейвид O. Макей, който води на погребалната служба на президент Смит, казва за него, “Той наистина бе една благородна душа, най-щастлив, когато правеше другите щастливи.”47

Старейшина Джон A. Уидсоу, член на Кворума на дванадесетте апостоли, разказва свое преживяване, когато се опитвал да разреши един важен, труден въпрос:

“Седях в офиса си, доста уморен след работата през деня. … Бях изтощен. Точно тогава на вратата се почука и влезе Джордж Албърт Смит. Той каза, “Тръгвам си към къщи след свършената днес работа. Мислех си за теб и за проблемите, които се очаква да разрешиш. Дойдох да те утеша и благословя.”

Този беше маниерът на Джордж Албърт Смит. … Никога няма да го забравя. Поговорихме си известно време; после се разделихме, той си тръгна към къщи. Сърцето ми бе облекчено. Вече не се чувствах изтощен.

Виждате ли, обичта … не е само дума или вътрешно усещане. За да бъде достойна обич, тя трябва да премине в действие. В случая президент Смит направи това. Той даде от собственото си време, от собствената си сила, на мен.”48

Старейшина Матю Коули, също член на Кворума на Дванадесетте и близък приятел на президент Смит, отдава почит по време на погребалната служба по следния начин:

“Всеки нещастен, всеки обременен с болест или друга несгода, който дойдеше в присъствието на този Божий син, черпеше от него добродетел и сила. Да бъдеш в негово присъствие значеше да бъдеш изцелен, ако не физически, то наистина духовно. …

… Бог привлича божественото, и аз съм сигурен, че най-краткото пътуване от всички, които този Божий човек някога е правил, е току-що предприетото от него. Бог е любов. Джордж Албърт Смит е любов. Неговата е божествена. Бог го взе при Себе си.

… Не можем да почитаме подобен живот с думи. Те не са достатъчни. Има само един начин да почетем неговата добродетел, благост на характера, великите му качества на обич, и това е с нашите дела. …

Нека всички ние прощаваме повече, нека бъдем по-внимателни в общуването си един с друг, по-грижливи един към друг, по-щедри във взаимните си чувства.”49

Върху надгробния камък на Джордж Албърт Смит има следният надпис. Той дава подходящо обобщение на неговия живот на изпълнена с обич служба:

“Той разбираше и споделяше ученията на Христа и ги претворяваше в действие по един необикновено успешен начин. Той беше мил, търпелив, мъдър, толерантен и разбиращ. Той обикаляше света да прави благодеяния. Той обичаше Юта и Америка, без да бъде провинциалист. Той вярваше безрезервно в нуждата от обич и в нейната сила. Към своята Църква и семейство той изпитваше безгранична привързаност и им служеше страстно. При това любовта му не бе ограничена; тя включваше всички хора, независимо от раса, вяра или положение. На тях и за тях той често казваше: “Ние всички сме чеда на Отца.”

Бележки

  1. В D. Arthur Haycock, “A Day with the President”, Improvement Era, апр. 1950 г., стр. 288.

  2. Вж. “Pres. Smith’s Leadership Address”, Deseret News, 16 фев. 1946 г., Church section, стр. 6.

  3. “Mothers of Our Leaders”, Relief Society Magazine, юни 1919 г., стр. 313–314.

  4. “To the Relief Society”, Relief Society Magazine, дек. 1932 г., стр. 707–708.

  5. “After Eighty Years”, Improvement Era, апр. 1950 г., стр. 263.

  6. “Pres. Smith’s Leadership Address”, стр. 1.

  7. В Merlo J. Pusey, Builders of the Kingdom, 1981 г., стр. 209.

  8. Из дневника на Луси Уудръф, 5 фев. 1888 г., George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 138, book 1.

  9. В Emily Stewart Smith, “Some Notes about President George Albert Smith”, май 1948 г., George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 5, стр. 3.

  10. Вж. Emily Stewart Smith, “Some Notes about President George Albert Smith”, стр. 5.

  11. J. Golden Kimball, писмо с дата 18 март 1893 г., George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 72, folder 12.

  12. J. Golden Kimball, писмо с дата 30 юни 1893 г., George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 72, folder 15.

  13. “How My Life Was Preserved”, George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 121, scrapbook 1, стр. 43–44.

  14. “How My Life Was Preserved”, стр. 43.

  15. Edith Smith Elliott, “No Wonder We Love Him”, Relief Society Magazine, юни 1953 г., стр. 366, 368.

  16. Вж. Builders of the Kingdom, стр. 240.

  17. Вж. Builders of the Kingdom, стр. 240–225.

  18. Emily Smith Stewart, в “Pres. Smith Mementos At Y.” Deseret News, 14 окт. 1967 г., Church section, стр. 6–7.

  19. George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 100, folder 23, стр. 11.

  20. John F. Fitzpatrick, в Conference Report, апр. 1951 г., стр. 172.

  21. Дневник на Джордж Албърт Смит, 27 окт. 1906 г., George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 73, book 3, стр. 70.

  22. Вж. Дневник на Джордж Албърт Смит, 30 окт. 1906 г., George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 73, book 3, стр. 72.

  23. Вж. Francis M. Gibbons, George Albert Smith: Kind and Caring Christian, Prophet of God, 1990 г., стр. 208–209.

  24. В Glenn R. Stubbs, “A Biography of George Albert Smith, 1870 to 1951” (PhD diss., университет “Бригъм Йънг”, 1974 г.), стр. 295.

  25. Вж. Bryant S. Hinckley, “Greatness in Men: Superintendent George Albert Smith”, Improvement Era, март 1932 г., стр. 270, 271.

  26. Вж. “A Biography of George Albert Smith”, стр. 283.

  27. Irene Jones, “The Understanding Heart”, Improvement Era, юли 1940 г., стр. 423.

  28. “Your Good Name”, Improvement Era, март 1947 г., стр. 139.

  29. В Conference Report, окт. 1921 г., стр. 42.

  30. Дневник на Джордж Албърт Смит, 5 ноем. 1937 г., George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 74, book 11, стр. 83–84.

  31. В Conference Report, юни 1919 г., стр. 42, 44.

  32. В Conference Report, окт. 1950 г., стр. 8.

  33. James Gunn McKay, в “A Biography of George Albert Smith”, стр. 141.

  34. George Q. Morris, “Perpetuating Our Ideals through Markers and Monuments”, Improvement Era, апр. 1950 г., стр. 284.

  35. Вж. “Markers and Monuments”, стр. 284.

  36. Писмо до Leslie O. Loveridge, 15 март 1937 г., George Albert Smith Family Papers, университет на Юта, box 67, folder 25.

  37. “To the Relief Society”, Relief Society Magazine, дек. 1932 г., стр. 705–706.

  38. В Conference Report, окт. 1945 г., стр. 18.

  39. В Builders of the Kingdom, стр. 315–316.

  40. Джозеф Ф. Смит, в Conference Report, окт. 1945 г., стр. 31–32; Джозеф Ф. Смит бил патриарх на Църквата и внук на президент Джозеф Ф. Смит, шести президент на Църквата.

  41. Гордън Б. Хинкли, в Conference Report, апр. 1992 г., стр. 75; или Ensign, май 1992 г., стр. 52.

  42. “Some Thoughts on War, and Sorrow, and Peace”, Improvement Era, септ. 1945 г., стр. 501.

  43. Вж. Arwell L. Pierce, в Conference Report, апр. 1951 г., стр. 112–113.

  44. “Markers and Monuments”, стр. 284–285.

  45. “Dedicatory Prayer”, Improvement Era, септ. 1947 г., стр. 571.

  46. “After Eighty Years”, стр. 263–264.

  47. Дейвид О. Макей, в Conference Report, апр. 1951 г., стр. 3.

  48. Джон А. Уидсоу, в Conference Report, апр. 1951 г., стр. 99.

  49. Матю Коули, в Conference Report, апр. 1951 г., стр. 168–169.

Мисионери в мисия Южни щати. Младоженците Луси (третата отляво) и Джордж Албърт (седнал до нея) служат заедно в дома на мисията

Кворумът на дванадесетте апостоли през 1921 г. Прави, отляво надясно: Джозеф Фийлдинг Смит, Джеймз E. Тълмидж, Стивън Л. Ричардз, Ричард Р. Лаймън, Мелвин Дж. Балард и Джон A. Уидсоу. Седнали, отляво надясно: Ръдгър Клоусън, Рийд Смут, Джордж Албърт Смит, Джордж Ф. Ричардз, Орсън Ф. Уитни и Дейвид O. Макей.

Старейшина Джордж Албърт Смит ръководи издаването на Книгата на Мормон на Брайлово писмо.

Паметник на хълма Кумора, където ангелът Мороний дал златните плочи на Джозеф Смит.

Президент Смит и съветниците му, Дж. Рубен Кларк-мл. (вляво) и Дейвид O. Макей (вдясно)

Паметникът “Това е мястото”, отбелязващ пристигането на пионерите в долината Солт Лейк, е осветен от президент Смит през 1947 г.

Президент Смит в офиса си

Деца на Джон Хенри и Сара Фар Смит. Джордж Албърт Смит е отляво.

Отпечатай