Животът и служението на Лоренцо Сноу
Един ден през 1835 г., на възраст 21 години, Лоренцо Сноу се качва на коня си и напуска дома на родителите си, за да отиде да учи в колежа Оберлин в гр. Оберлин, Охайо. Той не подозира, че по време на това кратко пътуване ще има преживяване, което ще промени посоката на неговия живот.
Яздейки по пътя в своя роден град, наречен Мантуа, Охайо, той среща друг ездач. Този човек, на име Дейвид У. Патън, наскоро е ръкоположен като апостол на Господ Исус Христос. Той се връща при светиите от последните дни в Къртлънд, Охайо, след като отслужва мисия. Двамата мъже пътуват заедно около 50 километра. По-късно старейшина Сноу разказва:
“Разговорът ни се насочи към религията и философията и, тъй като бях млад и се радвах на известни академични предимства, първоначално бях предразположен да се отнеса лекомислено към неговите изказвания, особено когато те невинаги бяха изложени граматически правилно; но докато по един настойчив и смирен начин той продължи да открива пред ума ми плана на спасение, аз като че ли не можах да отхвърля знанието, че той бе Божий човек и че неговото свидетелство бе истинно”1.
Когато Лоренцо Сноу се среща със старейшина Патън, той не е член на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, но е запознат с някои от ученията на Църквата. Всъщност Пророкът Джозеф Смит е посещавал дома на семейство Сноу, като майката на Лоренцо и сестрите му Леонора и Илайза са кръстени и потвърдени за членове на Църквата. Лоренцо, обаче, по това време е бил, както сам казва, “зает с други начинания” и подобни неща са “останали извън вниманието му”2. Това започва да се променя след разговора със старейшина Патън. Описвайки това преживяване, той казва, “Това бе повратната точка на живота ми”3. Той описва своите чувства по време на разговора:
“Почувствах се “ужилен в сърцето си”. Това той несъмнено усети, защото едно от последните неща, които ми каза, след като даде своето свидетелство, бе да се обърна към Господ преди да си легна да спя и сам да Го попитам. Аз така и направих и резултатът бе, че от деня в който срещнах този велик апостол, всички мои стремежи станаха значително по-възвишени”.
“Пълната искреност, убеденост и духовна сила”4 на старейшина Патън имат траен ефект върху един млад мъж, който един ден сам ще служи като апостол. Този спокоен разговор също така води до други преживявания, които подготвят Лоренцо Сноу да служи като президент на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, Божият говорител на земята.
Детство в дом на вяра и усилена работа
Две силни семейства, богати на вяра и религиозни традиции, се обединяват чрез бракосъчетанието на Оливър Сноу и Розета Леонора Петибоун на 6 май 1800 г. Младоженецът и булката са потомци на някои от първите европейски заселници в САЩ–английски пуритани, които през 17 век прекосяват атлантическия океан, за да се спасят от преследване заради своята религия. Оливър и Розета прекарват първите няколко години от своя брак в щат Масачузетс, където се раждат техните дъщери, Леонора Абигейл и Илайза Рокси. След това се преместват в Мантуа, Охайо, което тогава е едно от най-западните поселища в САЩ. Те са единадесетото семейство, което се заселва в района. В Мантуа им се раждат още две дъщери, Аманда Пърси и Мелиса. Лоренцо, петото дете и първият син на Оливър и Розета, се ражда в Мантуа на 3 април 1814 г. По-късно към него се присъединяват двама по-млади братя: Лусиъс Огъстъс и Самюъл Пиърс5.
Осланяйки се на традициите на своите семейства, Оливър и Розета учат децата си колко е важно да имат вяра, да работят усилено и да получат образование. Когато те споделят разкази за преживените от тях трудности при установяване на техния дом, децата се учат да преодоляват обезсърченията и да оценяват Божиите благословии в живота си. Илайза пише: “Съвсем чистосърдечно можем да кажем за нашите родители, че тяхната почтеност бе безупречна и че те бяха заслужаващи доверие хора във всички свои социални и предприемачески взаимоотношения, и че внимателно обучиха децата си в трудолюбие, пестеливост и строг морал”6. Лоренцо с благодарност отбелязва, че те винаги са се отнасяли към него с “внимание и грижа”7.
Докато възмъжава, Лоренцо се труди усилено в своите материални и интелектуални занимания. Баща му често отсъства от дома, служейки на общността “чрез обществената си дейност”. Когато Оливър отстъства, за фермата отговаря Лоренцо, като най-голям син – отговорност, която той взема на сериозно и изпълнява с успех. Когато Лоренцо не работи, той обикновено чете. “Книгата”, казва Илайза, “бе негова непрестанна спътница”8.
Спомняйки си неговата развиваща се личност, Илайза отбелязва, “От ранно детство (той) показа енергичност и решителност, които определиха неговия напредък по-нататък в живота”9.
Преодоляване на младежките амбиции
Оливър и Розета Сноу насърчават искрен интерес към религията. Те позволяват на децата си да придобият знания за различните църкви, канейки в дома си “добри и интелигентни членове на всички деноминации”. Дори с такова насърчение Лоренцо “отделя малко внимание на религиозната тематика, като то не е достатъчно да се насочи към дадено изповедание”10. Мечтата му е да получи висш чин в армията и тази мечта се оказва по-силна от всички останали влияния в живота му, “не защото обича конфликта”, пише историкът Орсън Ф. Уитни, а защото “е привлечен от чара и рицарството на военната кариера”11. Но скоро той заменя тази своя амбиция с друга. Напуска дома и се записва в близкия колеж Оберлин, за да се захване със своето “висше образование”12.
Докато Лоренцо учи в Оберлин, той развива подновен интерес към религията. Все още повлиян от своя разговор със старейшина Патън, той не само размишлява върху ученията на възстановеното Евангелие, а и ги споделя със свои колеги в Оберлин–дори с такива, които учат за свещеници. В писмо до сестра си Илайза, вече присъединила се към светиите в Къртлънд, той пише: “Сред свещениците и бъдещите свещеници имах доста успех, уверявам те, в проповядването на мормонизма. Вярно е, че не съм обърнал никого във вярата, тъй като аз самият не съм обърнат, при все това почти накарах някои от тях да признаят, че виждат известна (мъдрост) във вашите учения. Да се премахне от ума на студент в Оберлин силната предубеденост срещу мормонизма е една доста трудоемка задача”.
В същото това писмо Лоренцо откликва на една покана от страна на Илайза. Тя урежда той да дойде при нея в Къртлънд и да изучава иврит в клас, който включва Пророка Джозеф Смит и някои членове на Кворума на дванадесетте апостоли. Той пише: “Доволен съм да науча, че се радвате на такова щастие в Къртлънд; макар точно сега да нямам желанието да сменя настоящето си местоживеене с твоето, ако предимствата за обучение станат сравними с тези тук, мисля, че бих могъл да приема промяната. Така, ако не друго, поне ще бъде доста интересно, и може би полезно, да чуя ученията, които от толкова време се стремя да защитавам и подкрепям тук в Оберлин”.
Макар Лоренцо да е впечатлен от ученията на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни, той се колебае да се присъедини към нея. Но храни интерес към нея. В своето писмо до Илайза той задава няколко въпроса за Църквата. Той казва как от студентите в Оберлин, които се подготвят да станат свещеници, се изисква да “посветят седем или повече години на тежко учение, преди да им се позволи да говорят пред езичниците, че има Бог в Небесата, подобно на адвокатите, които следва да придобият известни умения, преди да получат правото да действат в това качество”. За разлика от това, казва той на сестра си, “Предполагам, че вашите хора повече разчитат на божествената подкрепа, отколкото на обучението, предлагано във висшите учебни заведения, когато проповядват вашите учения”. Той изразява желанието да разбере действията на Духа, като пита дали Светият Дух може да бъде даван на хората “в тази епоха на света”. Ако хората могат да получат Светия Дух, пита той, “дали Бог винаги го дава чрез действията на трето лице?”13 Казано иначе, той иска да знае дали свещеническата власт е необходима за получаване на Светия Дух.
Лоренцо високо цени приятелствата и обучението, които придобива във колежа Оберлин, но чувства все по-малко удовлетворение от религиозното обучение там. Накрая си тръгва от колежа и приема поканата на своята сестра да изучава иврит в Къртлънд. Той казва, че посещава класа по иврит само за да се подготви да бъде приет в колеж в източните САЩ14. При все това Илайза отбелязва, че редом с обучението по иврит, “умът му почерпи и сърцето му се насити с живата вяра на вечното Евангелие”15. Скоро открива и отговори на въпросите, които задава в Оберлин, и през юни 1836 г. той е кръстен от старейшина Джон Бойнтън, един от първоначалните членове на Кворума на дванадесетте апостоли в тази диспенсация. Той също така е потвърден за член на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни.
Около две седмици по-късно един приятел го пита, “Братко Сноу, приел ли си Светия Дух, откакто бе кръстен?” Той си спомня, “Този въпрос ме направо ме смая. Факт бе, че макар да бях получил всички нужни обреди, аз не бях получил онова, което очаквах”–имайки предвид, че макар да бил потвърден, той не получил специално проявление на Светия Дух. “Почувствах се неудовлетворен”, казва той, “не от това, което бях направил, а от себе си. С това чувство една вечер отидох на мястото, където имах навика да се моля на Господ”. Той коленичи в молитва и незабавно получава отговор на своята молитва. “Това събитие няма да бъде изтрито от паметта ми, докато тя съществува”, казва той по-късно. “… Придобих съвършено знание, че Бог съществува, че Исус, Който умрял на Голгота, е Негов Син, и че Пророкът Джозеф е получил властта, която твърди че има. Езикът не може да опише удовлетворението от това проявление и неговата слава! Върнах се в квартирата си. Вече можех да свидетелствам на целия свят с категоричното знание, че Евангелието на Сина Божий е било възстановено и че Джозеф Смит е Пророк Божий, упълномощен да говори от Негово име”16.
Укрепен от това преживяване, Лоренцо подготвя себе си да бъде мисионер. Както казва сестра му Илайза, неговото обръщане във вярата води до промяна в амбициите му и “разкрива един изцяло нов свят пред него”. Тя отбелязва, “Вместо земни военни почести, той възлезе на бойното поле редом с небесното войнство”17.
Посрещане на трудностите на пълновременната мисия
Лоренцо Сноу започва своята мисионерска служба в щат Охайо през пролетта на 1837 г. Подобно на решението му да се присъедини към Църквата, неговото решение да отслужи пълновременна мисия го кара да промени мнението и плановете си. Той пише в дневника си, “През 1837 г. (аз) изцяло се отказах от всички мои любими идеи”18. Той се отказва от плановете си да придобие “класическо образование” в университет в източните САЩ19. Също така се съгласява да пътува без кесия и без торба–казано иначе, да тръгне без пари, разчитайки на добрината на хората при осигуряването на храна и подслон. Това се оказва особено трудно за него, защото в младостта си винаги е смятал да важно да се грижи за себе си, използвайки пари, спечелени с негова помощ на семейната ферма. Той казва: “Не бях свикнал да завися от когото и да било за храна или подслон. Ако трябваше да пропътувам каквото и да било разстояние, баща ми се погрижваше да тръгна с повече от достатъчно пари, с които да покрия разходите си. И така, да отида и да моля за нещо за ядене и за място, където да положа главата си, бе изпитание за мен, защото бе така различно от начина, по който бях отгледан”20. Той е “решен да направи това”, но само защото е получил “категорично знание, че Бог изисква това”21.
Някои от чичовците, лелите, братовчедите и приятелите на старейшина Сноу присъстват на първите събрания, които той провежда като мисионер. Като си спомня първия път, когато проповядва, той казва: “Тогава бях доста стеснителен … за мен бе нещо съвсем различно да се изправя и да проповядвам на своите роднини и на съседите, които бяха поканени. Помня как се бях молил почти целия ден преди вечерта, която трябваше да говоря. Усамотих се и помолих Господ да ми даде нещо, която да кажа. По-късно моята леля ми каза, че трепнала, когато ме видяла да се изправям да говоря, но съм отворил устата си, без да помня какво съм казал; но леля ми каза, че съм говорил добре в продължение на около четиридесет и пет минути”22. Той си спомня с благодарност: “Аз вярвах и чувствах увереността, че Духът на вдъхновение щеше да ме води и да ми дава красноречие. Чрез молитва и пост бях поискал това–бях се смирил пред Господ, призовавайки Го в силна молитва да ми даде силата и вдъхновението на светото свещеничество; и когато застанах пред събралите се, макар да не знаех и дума от това, което щях да кажа, в момента, в който си отворих устата, Светият Дух се спусна силно върху мен, като изпълни разума ми със светлина и ми предаде идеи и езика, чрез който те да бъдат изразени”23. Когато си тръгва от този район, той вече е кръстил и потвърдил един чичо, една леля, няколко братовчеди и приятели24.
Споделил Евангелието със своите роднини и приятели, старейшина Сноу продължава мисионерските си усилия в други градове и поселища, като служи за около една година. Той споделя, “По време на тази мисия пътувах из различни райони на щат Охайо и през това време кръстих много хора, които са останали предани на истината”25.
Съвсем скоро след завръщането си от първата мисия, Лоренцо Сноу чувства желание отново да проповядва Евангелието. “Духът на моето мисионерско призование така силно ме заставяше”, казва той, “че копнеех да се захвана с него”26. Този път той проповядва възстановеното Евангелие в щатите Мисури, Кентъки, Илинойс и отново в Охайо.
Някои хора са враждебно настроени към старейшина Сноу и споделяното от него послание. Той например описва едно преживяване в Кентъки, когато група хора се събират в една къща, за да чуят проповедта му. След проповедта той научава, че някои от присъстващите имат планове да го нападнат веднага след като си тръгне. Той си спомня как “сред бутането на тълпата” в къщата, един от мъжете “случайно бутна ръката си в един от джобовете на палтото ми, като това го накара да се уплаши”. Усетил нещо твърдо в джоба на старейшина Сноу, той незабавно предупреждава приятелите си, че мисионерът е въоръжен с пистолет. По-късно старейшина Сноу пише, “Това бе достатъчно–кандидат престъпниците изоставиха злите си планове”. С известно изумление старейшина Сноу добавя, “Предполагаемият пистолет, който предизвика тяхната паника и моето избавление, бе моята джобна Библия, ценен дар от моя скъп и обичан патриарх, Джозеф Смит-старши”27.
Други приветстват старейшина Сноу и приемат споделяното от него послание. В едно селище в Мисури той учи пет човека, които се кръщават посред зима. Налага се старейшина Сноу и останалите да изрежат леда в реката, за да може той да изпълни обреда. Въпреки студа, някои от обърнатите “излязоха от водата пляскайки с ръце и възхвалявайки Бога”28.
Първите две мисии на старейшина Сноу се състояват в периода от пролетта на 1837 до месец май 1840 г. Извадки от писмата му описват времето, прекарано в служба на Господ: “Прекарах остатъка на зимата (на 1838–1839 г.) в пътуване и проповядване … с променлив успех и отношение към мен–понякога бях приеман по най-вежливия начин и изслушван с голям интерес, а друг път обиждан най-долно и безочливо; но никога не се отнесоха с мен по-лошо, отколкото с Исус, Когото твърдя, че следвам”29. “Когато си спомням преживяното от мен … аз се изпълвам с удивление и почуда”30. “Господ беше с мен и аз бях изобилно благославян в изпълнението на моите задължения”31.
Мисия в Англия
В началото на май 1840 г. Лоренцо Сноу се присъединява към светиите в Наву, Илинойс, но не остава там за дълго. Той е призован да прекоси Атлантическия океан и да отслужи мисия в Англия, като напуска Наву същия този месец. Преди да тръгне, той отделя време да посети семействата на някои от апостолите, които вече служат в Англия.
Когато посещава семейството на Бригъм Йънг, той вижда как фугите между трупите на тяхната къща не са запълнени, като така членовете на семейството са “изложени на вятъра и бурите”. Сестра Йънг е изморена, защото тъкмо се е върнала от безплодно търсене на изгубената крава на семейството. Въпреки трудните обстоятелства тя казва на старейшина Сноу, “Виждате какви са моите обстоятелства, но му кажете (на моя съпруг) да не се тревожи и в най-малка степен да не се притеснява за мен–желая той да продължи своите усилия, докато бъде почетно освободен”. Трогнат от “бедното и окаяно състояние на сестра Йънг”, старейшина Сноу желае да помогне: “Имах малко пари–недостатъчни да ме отведат и на една десета от разстоянието до Англия, без изгледи да получа повече, и в навечерието на заминаването. Извадих от джоба си част от оскъдната сума, … но тя отказа да я приеме; докато силно настоявах да вземе парите, а тя продължаваше да отказва–отчасти нарочно, отчасти случайно, парите бяха изпуснати на пода и попаднаха в цепнатините между хлабавите дъски, което прекрати спора, и казвайки й довиждане, аз я оставих да ги вземе, когато намери за добре”32.
От Илинойс старейшина Сноу пътува до Ню Йорк, където се качва на кораб, с който да прекоси Атлантическия океан. По време на 42-дневното пътуване корабът е връхлетян от три страховити бури. Заобиколен от обхванати от страх пасажери, старейшина Сноу остава спокоен, осланяйки се на Божията защита. Когато корабът акостира в Ливърпул, Англия, сърцето на старейшина Сноу е “изпълнено с най-дълбока благодарност към Този, Който пази и укрепва онези, които е призовал да бъдат служители на спасението и ги е изпратил сред народите по света”33.
След като служи като мисионер в Англия за около четири месеца, старейшина Сноу получава допълнителна отговорност. Той е назначен да служи като президент на Лондонската конференция, призование, подобно на президента на окръг днес. Той продължава да проповядва Евангелието, като също така ръководи работата на свещеническите ръководители в района, като президентите на клон. Докато служи в това ръководно призование, той често пише на старейшина Парли П. Прат, член на Кворума на дванадесетте апостоли и президент на мисията. Той пише как мнозина “желаят да научат пътя на спасението”, как залата за неделно събрание е “препълнена” и каква радост е “да се кръщават обърнатите във вярата и да се присъединяват към стадото на нашия Господ и Спасител Исус Христос”. Подхождащ с ентусиазъм и оптимизъм към работата, той казва, “Макар да е заобиколен от повсеместно нечестие от всякакъв вид, Сион изгрява и съм сигурен, че не след дълго ще се превърне в светлина за този град”34.
Лондонската конференция се разраства значително под ръководството на старейшина Сноу. Макар старейшина Сноу да се радва на този успех, той също така полага върховни усилия в отговорностите си като ръководител. В писмо до старейшина Хибър Ч. Кимбъл от Кворума на дванадесетте апостоли той отбелязва, че тези трудности да го накарали да действа “по начин, различен от който да било друг, който съм предприемал в миналото”35. Той казва на старейшина Кимбъл: “Вие и старейшина Уилфърд Уудръф казахте, че ще придобия много ценен опит, което вече стана. … Откакто пристигнах тук, непрекъснато възникват разни проблеми сред светиите. Веднага след решаването на един от тях възниква следващия”. Той споделя една истина, която бързо научава в своите нови отговорности: “Нямаше да мога да преодолея тези трудности, (ако) Бог не ми беше помагал в такава голяма степен”36. Той дава израз на подобни чувства в едно писмо до Джордж А. Смит от Кворума на Дванадесетте: “Малкото, което успях да свърша, не бе свършено от мен, а от Бог. Нещото, което напълно научих от опита си в увеличаването на моето призование като учител в Израил, е следното - самостоятелно нищо не знам и нищо не мога. Също така ясно осъзнавам, че никой светия не може да просперира, освен ако не се подчинява на съвета на онези, които са поставени да председателстват над Църквата. Уверен съм, че когато съблюдавам Неговите закони, Господ Бог ще ме поддържа и подкрепя в моята служба. … Когато смирено крача пред Него, Той ще ми дава сила да съветвам в праведност и в духа на откровение”37.
Освен че проповядва Евангелието и служи като президент на Лондонската конференция, старейшина Сноу пише една брошура, която да помага на мисионерите да обясняват възстановеното Евангелие. Тази брошура, озаглавена Единственият път към спасение, по-късно се превежда на няколко езика и се използва до края на 19 век.
Старейшина Сноу служи в Англия до януари 1843 г. Преди да си тръгне, той изпълнява задача, дадена му от президент Бригъм Йънг. Единственото място, където той споменава за изпълнението на тази задача, е страничното поле на страница в своя дневник: “Предадох два екземпляра на Книгата на Мормон на кралица Виктория и принц Албърт по искане на президент Б. Йънг”38.
Когато старейшина Сноу напуска Англия, той повежда група англичани светии от последните дни, имащи за цел да емигрират в Наву. Той пише в дневника си: “Отговарям за група, наброяваща двеста и петдесет човека, много от които са мои близки приятели, приети в завета вследствие на моята служба. Обкръжението ми при повторното прекосяване на океана, заобиколен от приятели, е доста завидно, в сравнение със самотното ми състояние две години и половина по-рано”39. Преживяванията на старейшина Сноу на кораба Суонтън показват неговите ръководни умения и вярата му в Бог. Следният разказ е взет от неговия дневник:
“Събрах (светиите) заедно и по взаимно съгласие ги разделих на групи и подгрупи, назначавайки подходящи служители за всяка група, като установих и правилата за ръководството на всички ни. Открих, че сред нас има няколко висши свещеника и около тридесет старейшина, и познавайки естественото предразположение на повечето старейшини да вършат нещо, за да се отличат малко, като ако това нещо не бъде свършено по един начин, то ще бъде свършено по друг, затова сметнах за по-сигурно сам да определя начина им на действие; затова назначих възможно най-много хора да вършат някаква работа и дадох на всички съответната им отговорност. Всяка вечер всички се събирахме за молитва. Два пъти седмично чувахме проповед, а в неделя се събирахме да вземем от причастието.
Нашият капитан, чието приятелство желаех да спечеля, изглеждаше много хладен и резервиран. … Лесно можех да забележа, че хранеше предразсъдъци към нас. Бяхме плавали около две седмици, през които не се случи нищо различно от обикновено случващото се в открито море, когато ни се представиха следните събития.
Бордовият стюард, един млад германец, го сполетя беда, която застрашаваше да отнеме живота му. Тъй като беше много морален, спокоен и въздържан млад човек, плавал с капитана на редица пътувания, той бе успял да спечели топлите чувства на капитана и екипажа; светиите също доста се бяха привързали към него. Затова идеята за наближаваща му смърт … създаде силно усещане за тъга и печал из целия кораб.
Той кървеше от устата и беше подложен на силни спазми и схващания. Накрая, след като без резултат бяха опитани различни лекове, всички надежди за живота му бяха изоставени. Капитанът поиска от всички моряци да отидат и един по един да се сбогуват с него преди да се оттеглят за сън, което съответно бе направено без никакви надежди той да бъде жив на следващата сутрин. От много очи бяха потекли сълзи, след като хората се завръщаха от каютата.
Сестра Мартин (една жена светия от последните дни на кораба), седнала край леглото му, му изразила желанието аз да бъда извикан и да му дам благословия, като така той можел да оздравее. Той радостно се съгласил това да стане. Аз бях заспал, когато ми съобщиха за това, като часът бе около полунощ. Станах незабавно и тръгнах към неговата каюта, (като) по пътя срещнах помощник капитана, който тъкмо се бе видял с него. Веднага след като се разминахме, той се срещна с един брат на име Стейнс, който сподели с него, че г-н Сноу щял да положи ръце на домакина. “Но”, отвърна той (с тъга в гласа), “това няма да помогне; свършено е с горкия човечец”. “Не”, каза старейшина Стейнс, “Господ може да го изцели чрез полагане на ръце”. “… Така ли мислиш?”, отвърнал чистосърдечно морякът.
Като продължих нататък, на врата на каютата срещнах капитана, който изглежда беше плакал. “Радвам се, че дойдохте, г-н Сноу”, каза той, “макар да няма смисъл, защото скоро стюардът ще си отиде”. Влязох в стаята и седнах до леглото. Дишането му беше много плитко и той изглежда умираше. Не можеше да говори отчетливо, но показа своето желание да му дам благословия. Разбрах, че той има съпруга и две деца в Хамбург, Германия, които разчитаха на него за издръжката си. Той изглежда много се тревожеше за тях.
Положих ръце на главата му и веднага след като приключих с благословията, той се изправи да седне, плесна с ръце и възхвали Господ за своето изцеление; много скоро след това той стана от леглото, излезе от каютата и тръгна по палубата.
На сутринта всички бяха учудени да видят стюарда жив и удивено го наблюдаваха как върши обичайната си работа. Всички моряци счетоха това за чудо; светиите знаеха че е така, възрадваха се и възхвалиха Господ; капитанът силно вярваше в това и чувстваше дълбока благодарност, като оттогава насетне сърцето му бе преизпълнено с добри чувства към нас. Той изпълни и удовлетвори всички наши желания и нужди, които можеше да изпълни и удовлетвори, като непрекъснато се грижеше за нашето удобство; присъстваше на всички наши събрания, купуваше и четеше нашите книги. Помощник-капитаните направиха същото и когато се разделихме в Ню Орлиънс (Луизиана), обещаха, че ще се кръстят. Около година по-късно получих писмо от първия помощник-капитан, което ме информира, че … те бяха изпълнили обещанието си. Капитанът също изрази желанието си да приеме Евангелието в някой бъдещ момент и да заживее със светиите. Стюардът беше кръстен, когато пристигнахме в Ню Орлиънс, и при нашата раздяла той ми подари една Библия, която още е у мен”40.
Старейшина Сноу пише: “Някои от моряците плакаха, когато се сбогувахме със Суонтън. Всъщност всички ние чувствахме голяма тържественост”41. В Ню Орлиънс старейшина Сноу и пътуващите с него светии се качват на ферибот, плаващ по течението на река Мисисипи. Пристигат в Наву на 12 април 1843 г.
Продължаваща отдаденост на Господното дело
След като служи като мисионер почти седем години, Лоренцо Сноу получава нови възможности за служба. През зимата на 1843-1844 г. настоятелите на едно местно училище му предлагат работа като учител. Той приема предложението, макар да знае, че мнозина от учениците “се гордеят със своя побой над учителите и лошо държание в училище”. Той решава, че начинът да спечели уважението на учениците е да покаже уважение към тях. Неговата сестра Илайза разказва: “Той се отнасяше с момчетата така, сякаш те бяха най-уважаваните джентълмени. … Той положи специални усилия да им покаже своята заинтересуваност от техния успех” и желанието си “да им помогне в учението. … По този начин, чрез доброта и убеждение − тяхното доверие беше спечелено и с търпеливи и продължителни усилия безскрупулните хулигани бяха превърнати в почтителни ученици, като доста преди края на учебната година, постигайки забележителен напредък, те станаха усърдни в учението”42.
През 1844 г. той получава нова отговорност в Църквата. Назначен е да отпътува за Охайо и да организира кампания за избирането на Джозеф Смит за президент на САЩ. Пророкът е разочарован от начина, по който правителството на САЩ се е отнесло със светиите от последните дни, и пише до тогавашните кандидат-президенти, за да разбере какво е отношението им към Църквата. Неудовлетворен от техните отговори, той решава сам да се кандидатира за президент.
Кворумът на дванадесетте апостоли назначава Лоренцо Сноу да “сформира политическа организация в щат Охайо с цел издигането на Джозеф Смит за кандидат-президент”43. Правейки това, те показват на хората как конституционните права на светиите са били погазени. Лоренцо казва, че “това било много интересно време” за него44. Някои хора ожесточено се противопоставят на кандидатурата на Пророка, докато други чувстват, че Джозеф Смит може да поведе страната към успех и просперитет.
“Работейки между тези две крайности”, си спомня Лоренцо Сноу, “напредъкът ми бе изведнъж преустановен от новината за убийството на Пророка и неговия брат Хайръм”45. Той се завръща в Наву “с натежало сърце”46.
Дори след такава трагедия светиите работят усилено за изграждането на царството Божие. Лоренцо по-късно споделя, “Под ръководството на Всемогъщия царството продължи напред”47. Те продължават да проповядват Евангелието и да се укрепват едни други, като работят заедно, за да завършат строителството на храма в своя град.
Когато Лоренцо Сноу се връща при светиите в Наву, той е решил да не сключва брак, като вместо това да отдаде живота си в проповядване на Евангелието. По-късно сестра му Илайза отбелязва, “Отдаването на неговото време, таланти и всичко останало на служението бе неговото най-силно желание”. Той чувства, че семейният живот “би ограничил приноса” му в Господното дело48.
Възгледите на Лоренцо по отношение на брака и семейството претърпяват промяна през 1843 г., докато той разговаря насаме с Пророка Джозеф Смит по бреговете на река Мисисипи. Пророкът свидетелства за полученото от него откровение по отношение на многобрачието. Той казва на Лоренцо, “Господ ще отвори пътя, за да можеш да приемеш и да се подчиниш на закона на селестиалния брак”49. С този съвет Лоренцо започва да осъзнава, че бракът е една от Господните заповеди и има съществена роля в плана на спасение на Небесния Отец.
През 1845 г. Лоренцо Сноу сключва множествен брак, както тогава се правело в Църквата, като се жени за Шарлът Скуайърс и Мери Едълайн Годард. По-късно той е запечатан за още жени. Отдадеността му към неговите съпруги и деца става част от неговата отдаденост на Господното дело.
Светиите продължават да изграждат царството Божие в Наву, като противопоставянето също се усилва. През февруари 1846 г., по време на една студена зима, шайките ги принуждават да изоставят своите домове и храма. Те започват дългото си пътуване към новия си дом.
Събирането на светиите в долината Солт Лейк
Макар Лоренцо Сноу и семейството му да тръгват от Наву с останалите светии, те пристигат в долината Солт Лейк повече от година след първата група пионери. Като повечето от ранните пионери светии от последните дни, те остават за известно време във временни лагери по пътя. Лоренцо и семейството за кратко му живеят в едно поселище в Айова, наречено Гардън Гроув, където построяват хижи от трупи за светиите, които ще ги последват. Оттам те се преместват в друго поселище, наречено Маунт Писга, също в Айова.
В Маунт Писга Лоренцо работи със семейството си и други светии, за да може отново да се погрижи за техните нужди и нуждите на хората, които ще ги последват по време на своето пътуване към долината Солт Лейк. Те изграждат къщи от трупи и дори посаждат и отглеждат посеви, надявайки се другите да пожънат реколтата. По време на част от своя престой в Маунт Писга Лоренцо е призован за ръководител на поселището. Докато хората, включително той и членовете на неговото семейство, са тормозени от мъките, болестите и смъртта, той усърдно им помага да намират надежда, да се укрепват взаимно и да останат верни на заповедите Господни50.
През пролетта на 1848 г. президент Бригъм Йънг напътства Лоренцо Сноу да тръгне от Маунт Писга и да отиде в долината Солт Лейк. На Лоренцо отново му е дадена голяма отговорност, този път като ръководител на пътуващите кервани пионери. Керваните пристигат в долината Солт Лейк през септември 1848 г.
Служба като член на Кворума на Дванадесетте
На 12 февруари 1849 г. Лоренцо Сноу получава покана да присъства на събрание на Кворума на дванадесетте апостоли. Той незабавно оставя заниманието си и отива на събранието, което вече е започнало. Докато пътува, той се пита за причината, поради която е извикан от Кворума на Дванадесетте. Той е озадачен–да не би да е бил обвинен в някоя простъпка? Знаейки, че е бил верен в своите задължения, той отхвърля това притеснение. Но не успява да си представи какво го очаква. Когато пристига, с изненада разбира, че е бил призован да служи като член на кворума. На същото това събрание, той и трима други - старейшина Чарлз С. Рич, старейшина Франклин Д. Ричардз и старейшина Ирастъс Сноу, далечен братовчед, са ръкоположени за апостоли51.
Ръкополагането на Лоренцо Сноу в апостолството определя целия му живот след това. Неговото призование като един от “специалните свидетели за името Христово” (У. и З. 107:23) влияе на всички негови действия. По-късно той дава израз на своите чувства по отношение на отделните отговорности на един апостол:
“Първо, чрез откровение от Бог, апостолът трябва да разполага с божественото знание, че Исус е жив - че Той е Сина на живия Бог.
Второ, той трябва да е упълномощен от Бог да обещава Светия Дух, един божествен принцип, разкриващ Божиите неща, показващ Неговата воля и цели, водещ към цялата истина, откриващ идните неща, така както е казано от Спасителя.
Трето, той е упълномощен чрез силата Божия да отслужва светите обреди на Евангелието, които за всеки отделен човек се потвърждават чрез божествено свидетелство. Хиляди хора, сега обитаващи тези планински долини, които са приели тези обреди чрез моето служение, са живи свидетели за истинността на това твърдение”52.
Освен индивидуалната отговорност на своето призование старейшина Сноу описва и същността на това да бъдеш член на Кворума на Дванадесетте: “Ние, Дванадесетте, сме решени да оставим настрана всяко нещо, което би ни отклонило от пътеката на нашия дълг, така че да бъдем едно, също като (Първото) Президентство, и да бъдем обвързани в единство от принципа на любовта, който обвързва Сина Божий с Отца”53.
С това разбиране за своето лично призование и мисията на Кворума на Дванадесетте, старейшина Лоренцо Сноу посвещава живота си за израждането на царството Божие на земята. Той откликва на призованието да служи по множество начини и на много различни места.
Мисията в Италия
На общата конференция през октомври 1849 г. старейшина Сноу е призован да организира мисия в Италия. Макар да не е запознат със страната и различните култури и езици в нея, той не се поколебава да приеме призованието. По-малко от две седмици след конференцията той е готов да замине, направил всичко възможно да подсигури нужното за своите съпруги и деца по време на отсъствието му.
Докато той и останалите мисионери пътуват към източните САЩ, където ще се качат на кораб, с който да прекосят Атлантическия океан, неговите мисли са насочени както към неговото семейство, така и към хората, на които скоро ще служи. В писмо до сестра си Илайза той пише: “Множество противоречиви чувства бушуваха в мен. … Все повече се отдалечавахме от този силен магнит–ДОМА! Но също така разбирахме, че нашето дело е да отнесем светлина на хората, които стоят в тъмнина, в долината на мрачната сянка, и сърцата ни бяха изпълвани с любов, а сълзите ни секваха”54.
Старейшина Сноу и неговите колеги пристигат в Генуа, Италия, през юли 1850 г. Те бързо осъзнават, че Господното дело ще напредва бавно. Старейшина Сноу пише: “Сам и непознат за хората се намирам в този огромен град, на разстояние тринадесет хиляди километра от моето семейство, заобиколен от хора, чиито маниери и особености за непознати за мен. Дошъл съм да просветля умовете им, да ги упътя в принципите на праведността; но не виждам да има средства да постигна тази своя цел. Няма светлина в дъното на тунела”. Загрижен от “безразсъдството, … нечестието, пълната заслепеност и суеверието” на хората, на които е призован да служи, той пише: “Моля моя Небесен Отец да бъде милосърден към тези хора. О, Господи, нека те станат обект на Твоето състрадание, за да не погинат всичките. Опрости греховете им и нека ме опознаят, за да опознаят Теб и да осъзнаят, че Ти си ме изпратил, за да установявам Твоето царство. … Нямаш ли избрани сред тези хора, сред които съм бил изпратен? Отведи ме при тях и за Твоето име ще бъде славата чрез Исус, Твоя Син”55.
Старейшина Сноу намира тези “избрани” сред група хора, наречени валденси. Валденсите обитават една планинска долина в област Пиемонт, намираща се непосредствено на юг от швейцарската граница и източно от границата с Франция. Предците им са били преследвани и гонени от място на място, защото вярвали във властта на древните апостоли и желаели да следват по-скоро техните учения, отколкото да се присъединят към съвременните им религии.
В писмо до президент Бригъм Йънг старейшина Сноу пише, че валденсите са страдали през векове на “тъмнина и жестокости” и “са устояли непоколебими, подобно на скала, връхлитана от водите на буйния океан”. Но точно преди мисионерите светии от последните дни да пристигнат в Италия, валденсите започват да живеят в “период на истинско спокойствие” и изглежда са се радвали на по-големи религиозни свободи от останалите хора в Италия. “Така”, посочва той, “пътят е бил открит наскоро преди решението за откриването на мисията, като никой друг района на Италия не се ръководи от такива благоприятни закони”.
Желаейки да научи повече за тези хора, старейшина Сноу отива в една библиотека, за да открие книга за тях. Той разказва: “Библиотекарят, с когото говорих, ме информира, че разполага с подходяща книга, но тя наскоро е била дадена за ползване. Той тъкмо каза това, когато една госпожа влезе с книгата в ръка. “А”, каза той, “какво удивително съвпадение, този господин току-що поиска тази книга”. Скоро след това бях убеден, че тези хора бяха достойни да чуят първото проповядване на Евангелието в Италия”56.
Старейшина Сноу и неговите колеги имат силното желание да започнат да проповядват Евангелието в област Пиемонт, но смятат, че следва да направят това внимателно, като култивират приятелства и покажат на хората, че могат да им се доверят. Когато чувстват, че са установили добри взаимоотношения с хората, те се изкачват на близката планина, пеят във “възхвала на Бога в небесата” и отправят молитва, освещавайки италианската земя за мисионерска работа. Те също така изразяват своята лична отдаденост на делото и старейшина Сноу отслужва свещенически благословии на своите колеги, за да има помогне в техните отговорности. Вдъхновен от случилото се на планината, старейшина Сноу назовава мястото Маунт Бригъм57.
След това събитие минават почти два месеца, преди някой да изрази желанието да се присъедини към Църквата. На 27 ктомври 1850 г. мисионерите се възрадват най-накрая да видят първото кръщение и потвърждаване в Италия58. Старейшина Сноу по-късно споделя: “Работата тук е бавна и еднообразна. … Но все пак установяването на Църквата е започнало. Дървото е посадено и корените му проникват в почвата”59.
Една нощ старейшина Сноу сънува сън, който му помага да разбере естеството на неговата мисия в Италия. В този сън той е излязъл да лови риба със своите приятели. “Навсякъде около нас на голямо разстояние с радост забелязахме големи и красиви риби на повърхността на водата”, казва той. “Видяхме как много хора хвърляха своите мрежи и въдици, но изглежда стояха на едно място; ние, обаче, бяхме в непрестанно движение. Докато минавахме покрай един от тях, видях, че една риба се бе хванала на моята въдица, и помислих, че щях да разстроя чувствата на този човек, защото я бях хванал под носа му; въпреки това продължихме напред и достигнахме брега. Издърпах въдицата и бях доста изненадан и огорчен от дребния размер на моя улов. Сметнах за много странно, че сред толкова много чудесни и по-внушителни риби, моят улов бе така малък. Но всички мои разочарования изчезнаха, когато открих, че качествата й бяха наистина необикновени”60.
Сънят на старейшина Сноу се оказва пророчески. Под негово ръководство в Италия не се кръщават голям брой обърнати във вярата и, както отбелязва един друг мисионер, приелите Евангелието не са “сред богатите и благородните”61. При все това старейшина Сноу и неговите колеги стават оръдия в Божиите ръце в довеждането на добри и изпълнени с вяра хора в царството Божие–хора, които дават израз на своята благодарност, че са “започнали да вървят по пътеката на новия и вечен живот”62. Също така, в резултат на ръководството на старейшина Сноу е преведена Книгата на Мормон на италиански.
Почти век и половина по-късно, един друг апостол, старейшина Джеймз Е. Фауст, говори за мъжете и жените, които се присъединяват към Църквата в резултат на усилията на старейшина Сноу и неговите колеги: “Някои от тях са в първите кервани с ръчни колички, които навлизат в долината Солт Лейк. … Мнозина от техните наследници се трудят в лозето на наново възстановената Църква и днес дават изключителен принос в световната Църква, вярвайки, подобно на своите предци, че апостолите държат ключовете, които никога няма да ръждясат ”63.
Установяване на Църквата
По-късно старейшина Сноу служи на други мисии, увеличавайки своето призование в Кворума на Дванадесетте “под ръководството на (Първото) Президентство на Църквата … за да изгражда Църквата и да урежда всички дела на същата, сред всички народи” (У. и З. 107:33).
През 1853 г. президент Бригъм Йънг призовава Лоренцо Сноу да поведе група семейства в едно поселище в един северен окръг на Юта, наречен Бокс Елдър. Съществуващото поселище е малко, неорганизирано и с намаляващо население. Старейшина Сноу бързо се захваща за работа, като организира хората според принципите на закона за посвещаването, преподавани от Пророка Джозеф Смит. Заселниците създават един процъфтяващ град, който старейшина Сноу нарича Бригъм Сити в чест на президент Йънг. Работейки заедно и укрепвайки се взаимно, гражданите изграждат образователна система, фабрики, напоителна система, търговска организация и дори театрално общество. Макар да не живеят според пълнотата на закона за посвещаването, те са ръководени от неговите принципи и показват какво може да постигне една общност с помощта на сътрудничеството и усилената работа. “В Бригъм Сити нямаше безделници”, пише дъщерята на президент Сноу на име Лесли. “Цареше период на всеобща активност и просперитет, който вероятно не можеше да се сравни с постигнатото в никое друго поселище в щата”64.
Старейшина Сноу и семейството му живеят в Бригъм Сити в продължение на много години. Той председателства над светиите там, като от време на време служи на кратки мисии по други места. През 1864 г. отсъства за около три месеца, отслужвайки кратка мисия на Хавайските острови. Той заминава със старейшина Езра Т. Бенсън, също член на Кворума на Дванадесетте, и старейшини Джозеф Ф. Смит, Алма Смит и Уилям У. Клъф65. През 1872–1873 г. старейшина Сноу, редом с други, придружава президент Джордж А. Смит, първи съветник в Първото Президентство, на 9-месечна обиколка през райони на Европа и Средния Изток, включително посещение на Светата земя. Те заминават по искане на президент Бригъм Йънг, който се надява тяхното праведно влияние да помогне на хората в тези страни да приемат възстановеното Евангелие66. През 1885 г. старейшина Сноу е призован да посети няколко групи американски индианци в северозападните САЩ и Уайоминг. Започвайки през август и приключвайки през октомври, той установява мисии там и организира църковни ръководители, които да помагат на кръстените и потвърдените.
Храмова работа
Президент Хибър Дж. Грант, седмия президент на Църквата, отбелязва, че президент Лоренцо Сноу “отдава години от живота си на храмовата служба”67. Тази обич към работата в храма започва на младини, по време на неговото обръщане във вярата, и се задълбочава по време на неговата служба като апостол. Той посещава събранията в храма Къртлънд скоро след своето кръщение и потвърждаване. По-късно ентусиазирано приема призованието да събира дарения за строежа на храма Наву. Когато храмът Наву е построен, той служи там като храмов служител, помагайки на светиите да приемат обредите на надаряването и запечатването преди да потеглят на запад. Неговите отговорности в храма продължават и се разширяват с призованието му на апостол. Той говори на освещаването на храма Логан Юта. След като президент Уилфърд Уудръф освещава храма Манти Юта, президент Сноу прочита освещаващата молитва на службите през следващите няколко дни. Когато последният камък е поставен на най-високия шпил на храма Солт Лейк, той повежда множеството във вика “осанна”. След освещаването на храма Солт Лейк той служи като първият негов президент.
На осемдесетият рожден ден на президент Сноу местен вестник помества следните думи: “В заключителната част на живота си, (той е) все още дейно зает във великата кауза, на която е отдал младите си години; той продължава работата си в светите помещения на храма; това са славни усилия, на които той и неговите сътрудници са се отдали–усилия така важни за този угнетяван от греха и смъртта свят”68.
Служба на отделни хора
Докато президент Сноу пътува от място на място, проповядвайки на големи групи хора, той отделя време да служи на отделни хора и семейства. Например, през март 1891 г., когато служи като президент на Кворума на Дванадесетте, той говори на конференция в Бригъм Сити. Докато той говори, на амвона е поставена една бележка. Един очевидец казва, “той спря да говори, прочете бележката и обясни на светиите, че това е призив да посети хора, сполетени от голяма печал”. Той моли да бъде извинен и слиза от амвона.
Бележката е от жител на Бригъм Сити на име Джейкъб Дженсън. Тя гласи, че дъщерята на Джейкъб Ела е починала през деня след продължителен пристъп на скарлатина. Брат Дженсън пише бележката просто за да информира президент Сноу за смъртта и да го помоли да организира погребението. Но президент Сноу пожелава незабавно да посети семейството, дори когато за това е нужно да прекрати своята реч и да си тръгне от събрание, на което председателства. Преди президент Сноу да си тръгне от събранието, той кани Рюдгер Клосън, който тогава служи като президент на кол Бокс Елдър, да го придружи.
Джейкъб Дженсън описва какво се случва, когато президент Сноу и президент Клосън пристигат в неговия дом:
“След като постояха до леглото на Ела една-две минути, президент Сноу попита дали разполагаме с осветено масло. Бях много изненадан, но потвърдих и му го донесох. Той подаде шишето с масло на брат Клосън и го помоли да помаже Ела. След това (президент Сноу) запечата помазването.
По време на благословията бях особено впечатлен от някои изречени от него слова и все още добре ги помня. Той каза: “Скъпа Ела, заповядвам ти, в името на Господ Исус Христос, да се върнеш и да живееш, твоята мисия не е приключила. Ти ще живееш и ще изпълниш велика мисия”.
Той каза, че тя ще живее, за да отгледа голямо семейство и да бъде утеха за своите родители и приятели. Добре помня тези думи. …
… След като президент Сноу приключи с благословията, той се обърна към съпругата ми и мен и каза: “Не жалейте и не скърбете повече. Всичко ще се оправи. Брат Клосън и аз сме заети и трябва да си тръгнем, но просто бъдете търпеливи и почакайте, не скърбете, защото всичко ще се оправи”. …
Ела остана в това състояние повече от час, след като президент Сноу й даде благословия, тоест повече от три часа, след като умря. Ние, нейната майка и аз, бяхме седнали край леглото й, когато изведнъж тя отвори очи. Огледа стаята, видя ни седнали, но продължи да търси някой друг, като първото казано от нея нещо беше: “Къде е той? Къде е той?” Ние попитахме, “Кой? Къде е кой?” “Че как, брат Сноу”, отвърна тя. “Той ме извика обратно”69.
Когато Ела била в света на духовете, тя чувства такъв мир и щастие, че не желаела да се върне. Но се подчинява на гласа на президент Сноу. От онзи ден тя утешава роднини и приятели, като им помага да разберат, че не трябва да скърбят за своите обични хора, когато те умрат70. По-късно тя се жени, има осем деца и служи вярно в своите църковни призования71.
Ръководство на Църквата като Господния пророк, гледач и откровител
На 2 септември 1898 г. президент Уилфърд Уудръф почива, след като служи като президент на Църквата повече от девет години. Президент Лоренцо Сноу, тогава служещ като президент на Кворума на дванадесетте апостоли, се намира в Бригъм Сити, когато научава новината. Възможно най-бързо той се качва на влака за Солт Лейк Сити, знаейки, че отговорността за ръководството на Църквата вече се пада на Кворума на Дванадесетте.
Чувствайки се неподготвен, но имащ желанието да следва Господната воля, президент Сноу отива в храма Солт Лейк и се моли. В отговор на неговата молитва, той е посетен от Самия Господ. Президент Сноу по-късно свидетелства, че “лично … е видял Спасителя … в храма, и е говорил с Него лице в лице”. Господ му казва веднага да реорганизира Първото Президентство, а не да чака, както е правено след смъртта на предишните президенти на Църквата72. Президент Сноу е подкрепен от Кворума на Дванадесетте като президент на Църквата на 13 септември 1898 г., след което започва да служи като президент. Той е подкрепен от членовете на Църквата на 9 октомври и е отделен като пети президент на Църквата на 10 октомври.
Чрез примера на президент Сноу и чрез получените от него откровения светиите от последните дни го опознават като техен пророк. Принадлежащите към други вероизповедания също започват да го уважават като истински Божий човек.
Взаимоотношения със светиите от последните дни
Като президент на Църквата, президент Сноу често председателства на колови конференции. Срещайки се със светиите, той дава израз на своята обич и уважение към тях. Неговите слова и действия показват, че макар да съзнава светостта на своето призование, той не поставя себе си над хората, на които служи.
На една колова конференция президент Сноу посещава една специална сесия за децата в кола. Те са поканени да се подредят на опашка, за да могат едно по едно да дойдат при пророка и да се ръкуват с него. Преди да направят това, той се изправя и казва: “Когато се ръкувам с вас, желая да ме погледнете в лицето, така че винаги да ме помните. Аз не съм по-добър човек от мнозина други, но Господ ми е дал големи отговорности. Откакто Господ ми се показа така явно, съм се стремил да изпълнявам всяко дадено ми задължение. Поради висотата на моята служба желая да ме запомните, да запомните, че сте стиснали ръката на президента на Църквата на Исус Христос. Надявам се да не забравяте да се молите за мен и моите съветници, президенти Канън и Смит, както и за апостолите”73.
Синът на президент Сноу Лирой споделя следната случка на колова конференция в Ричфийлд, Юта. “Президент Лоренцо Сноу и Франсис М. Лаймън (от Кворума на Дванадесетте) присъстваха на конференция на кол в Ричфийлд. След откриващия химн президентът на кол попита брат Лаймън кого да покани за откриваща молитва. Брат Лаймън каза: “Президент Сноу”, имайки предвид, да попита президент Сноу кой да каже молитвата. Вместо това, обаче, президентът на кол кани президент Сноу да каже молитвата. Президент Сноу с радост приема и, преди да започне, споделя своето задоволство от тази молба, като казва, че от дълго време не е имал удоволствието да каже откриваща молитва. Присъстващите казаха, че той отправил прекрасна молитва”74.
Взаимоотношения с хора от други вероизповедания
Влиянието на президент Сноу се чувства извън кръга светии от последните дни. Когато хора от други изповедания се срещат с него, те започват да уважават както него, така и представляваната от него Църква. Преподобният У. Д. Корнел, свещеник в друга църква, посещава Солт Лейк и има възможността да прекара известно време с президент Сноу. Той пише:
“Бях отведен в августейшото му присъствие от неговия любезен и опитен секретар, като стиснах ръката на един от най-приветливите и обичливи хора, които съм срещал–човек, който има особената способност веднага да освобождава хората в неговото присъствие от всякакво неудобство–умел в изкуството на разговора, имащ рядък гений, който му дава способността да чувствате едно спокойно приветствие в неговата компания.
Президент Сноу е човек с висока култура, култура на ума, душата и тялото. Езикът му е подбран, дипломатичен, приятелски и изтънчен. Маниерите му са израз на образована елегантност. Духът му е кротък като на дете. Представят те на него. Получаваш добри впечатления от него. Разговаряш с него и го харесваш. Общуваш с него за дълго време и го обикваш”. Обръщайки се към своите читатели, които явно са предубедени към Църквата, преподобният Корнел коментира: “Да, все пак той е мормон! Наистина, ако мормонизмът може някога да направи от президент Сноу груб и брутален човек, предстои му много работа. Но ако тази религия е била оформящата сила, която е дала на света човек с толкова кротък дух, така дисциплиниран като него, пожънал такива интелектуални постижения, сигурно е, че в мормонизма в края на краищата има нещо добро”75.
Друг свещеник, преподобният Прентис, също описва срещата си с президент Сноу: “Лицето, което дава израз на душата, в която царува Князът на мира, е най-доброто свидетелство за Него. От време на време в един живот, прекаран в изучаване на човешката природа, аз съм откривал такова свидетелство. Такова бе лицето, което видях днес. … Очаквах да открия интелигентност, великодушие, достойнство, спокойствие и сила по лицето на президента на Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни; но когато бях представен на президент Лоренцо Сноу, за момент се изумих. … Лицето му излъчваше силата на мира; присъствието му - една молитва за мир. Спокойните дълбини на очите му бяха не само “дом на тиха молитва”, а хранилище на духовна сила. Докато той говореше за “потвърденото пророческо слово” и сигурността на дадената му надежда, както и за трайната вяра, която е преодоляла изпитанията и трудностите на един трагичен живот, наблюдавах динамиката на неговите емоции и с очаровано внимание изучавах оттенъците на неговата изразителност, които така явно показваха дълбините на душата му; обзе ме тъй странното чувство, че бях “застанал на свято място”: че този човек не действаше, подтикван от всеобщата мотивация на правилата, интересът или целесъобразността, а бе вдъхновяван от съвсем различни принципи. … Ако мормонската църква може да даде такива свидетели, тя ще има малка нужда от перото на изкусния писател или красноречието на умелия проповедник”76.
Откровение за десятъка
Президент Лоренцо Сноу е може би най-известен с полученото от него откровение за десятъка. През май 1899 г. той чувства подтика да посети Сейнт Джордж, Юта, заедно с други църковни ръководители. Макар да не знае защо е нужно да отидат там, той и неговите братя бързо откликват на този подтик и две седмици по-късно те пристигат в Сейнт Джордж. На 17 май, след като пристигат в Сейнт Джордж, президент Сноу получава откровение, че следва да проповядва за закона за десятъка. На следващия ден той казва следното на светиите: “Словото Господно към вас не е нещо ново; то е просто следното: ДОШЛО Е ВРЕМЕТО ЗА ВСЕКИ СВЕТИЯ ОТ ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ, КОЙТО ПЛАНИРА ДА БЪДЕ ПОДГОТВЕН ЗА БЪДЕЩЕТО И ДА СТОИ ЗДРАВО СТЪПИЛ НА СОЛИДНА ОСНОВА, ДА ВЪРШИ ВОЛЯТА ГОСПОДНА И ДА ПЛАЩА ДЕСЯТЪКА СИ ИЗЦЯЛО. Това е словото Господно към вас и това ще бъде словото Господно за всяко селище из цялата земя на Сион”77.
След като отправя това послание в Сейнт Джордж, президент Сноу и неговите спътници споделят същото из градове на южна Юта и из други общности между Сейнт Джордж и Солт Лейк Сити. Когато се връщат на 27 май, те са провели 24 събрания, на които президент Сноу е произнесъл 26 речи и е стиснал ръцете на 4 417 деца. Пропътували са 700 километра с влак и 500 километра с впряг78. Президент Сноу е развълнуван от това преживяване и има силното желание да продължи да проповядва закона за десятъка из цялата Църква. “Така съм доволен от резултатите от това пътуване”, казва той, “че в близкото бъдеще смятам да обиколя всичките колове на Сион”79. Той председателства над редица колови конференции, на които обещава, че подчинението на този закон ще подготви членовете на Църквата да получат материални и духовни благословии80. Той също така обещава, че подчинението на закона за десятъка ще даде на Църквата възможността да се освободи от своите дългове81.
Из цялата Църква членовете откликват на съвета на президент Сноу с подновена отдаденост. През 1904 г. историкът Орсън Ф. Уитни, който по-късно служи като член на Кворума на Дванадесетте, пише: “Последиците от тази стъпка бяха незабавни. Десятъците и даренията започнаха бързо да прииждат в нечувани от години количества, като в много отношения състоянието на Църквата се подобри и перспективите й се проясниха. Президент Сноу и преди това бе спечелил обичта и доверието на членовете, като сега тези добри чувства се увеличиха и задълбочиха”82. Президент Хибър Дж. Грант, който служи като член на Кворума на Дванадесетте, когато президент Сноу получава откровението за десятъка, по-късно казва: “Лоренцо Сноу става президент на Църквата на възраст осемдесет и пет години и постигнатото от него през следващите три години от живота му е просто удивително. … За три кратки години, на възраст, пренебрегвана по оценката на света, този човек, който никога не се е занимавал с финанси, който в продължение на години бе отдал живота си на храмовата работа, взе в ръце финансовите дела на Църквата Христова, съгласно вдъхновението на живия Бог, и за тези три години промени всичко във финансово отношение, от мрака ние възлязохме в светлината”83.
Даване на свидетелство в последните дни на своето служение
На 1 януари 1901 г. президент Сноу присъства на специално събрание в Табернакъла в Солт Лейк, което да посрещне 20 век. Поканени са хора от всички религии. Президент Сноу подготвя послание за случая, но не може сам да го прочете, защото се е простудил сериозно. След откриващ химн, откриваща молитва и изпълнение на хора на Табернакъла, синът на президент Сноу Лирой става и прочита посланието, озаглавено “Приветствия към света от президент Лоренцо Сноу”84. Заключителните думи на посланието дават израз на чувствата на президент Сноу към Господното дело:
“През осемдесет и седмата моя година на земята, чувствам силното желание да благословя човечеството. … Издигам ръцете си и призовавам небесните благословии над жителите на земята. Нека слънчевите лъчи ви се усмихват. Нека съкровищата на земята и плодовете на почвата изобилно ви се дават за ваше добро. Нека светлината на истината изгони тъмнината от вашите души. Нека праведността се увеличава, а беззаконието да намалява. … Нека справедливостта триумфира, а покварата бъде премахната. И нека добродетелта, целомъдрието и честта побеждават, докато злото бъде победено, а земята бъде пречистена от нечестието. Нека този призив, гласа на мормоните от планините на Юта, се чуе по целия свят, и нека всички хора осъзнаят, че нашето желание и нашата мисия е да работим за благослов и спасение на цялата човешка раса. … Нека Бог бъде възславен в предстоящата победа над греха, мъката, окаяността и смъртта. Нека мир бъде над всички ви!”85
На 6 октомври 1901 г. президент Лоренцо Сноу се изправя да говори пред светиите по време на заключителната сесия на общата конференция. В продължение на няколко дни е бил доста болен и когато стига до амвона, казва, “Скъпи мои братя и сестри, чудно е за мен, че мога да се обърна към вас през този следобед”. Той споделя кратко послание за ръководенето на Църквата. След това казва последните думи, които членовете на Църквата като цяло ще чуят от него: “Бог да ви благослови. Амин”86.
Четири дни по-късно президент Сноу умира от пневмония. След погребална служба в Табернакъла на Солт Лейк, неговото тяло е погребано в гробището на така обичания от него Бригъм Сити.
Бащата на Лоренцо Сноу, Оливър Сноу
Лоренцо Сноу е кръстен и потвърден в Къртлънд, Охайо, през юни 1836 г., два месеца след като изобразеният тук храм Къртлънд е осветен.
Старейшина Лоренцо Сноу
Мнозина ранни светии емигрират от Европа, за да се присъединят към светиите в САЩ.
На кораба Суонтън един тежко ранен мъж е изцелен веднага след благословия на старейшина Лоренцо Сноу.
Лоренцо Сноу служи като ръководител на керваните с пионери, които пристигат в долината Солт Лейк през 1848 г.
Ботуши, обувки, сбруи и шапки са изработвани в тази сграда в Бригъм Сити, Юта.
Първото Президентство и Кворумът на дванадесетте апостоли през 1898 г. Горен ред, отляво надясно: Антън Х. Лънд, Джон У. Тейлър, Джон Хенри Смит, Хибър Дж. Грант, Бригъм Йънг-младши, Джордж Тисдейл, Рюдгер Клосън, Маринър У. Мерил. Среден ред: Франсис М. Лаймън, Джордж К. Канън, Лоренцо Сноу, Джозеф Ф. Смит, Франклин Д. Ричардз. Долен ред: Матиас Ф. Коули, Ейбрахам О. Уудръф.