В Твоя път ще ходя, Отче мой
Пълната степен на нашето обръщане във вярата на мъже и жени на Бога става най-добре чрез работата ни в Неговото лозе.
Моят текст идва от един химн, който е вдъхновявал верни служители на Господа за много поколения:
Във планина или в’долина
Или в бурното море,
Ще бъда с’Тебе аз,
Отче мой, когато ме призовеш.
Във страшен и стръмен път,
Отче мой, извикай ме със нежен глас
подай ми ръка и с любов ме води,
във Твоя път ще ходя аз.
(„В Твоя път ще ходя, Отче мой”, Химни и детски песни, стр. 46)
Написани от поетеса, която не е била светия от последните дни, тези думи изразяват обвързването на верните Божии чеда във всички времена.
Авраам вървял изпълнен с вяра към хълма Мориа, както Господ му бил заповядал, водейки Исаак на това сърцераздирателно пътуване. (виж Битие 22). Така е направил и Давид, когато е излязъл пред воините на Израил да отговори на предизвикателството на гиганта Голиат. (виж 1 Царете 17) Естир, която била вдъхновена да спаси своя народ, извървявала опасен път, за да предизвика царя във вътрешния му дом. (Естир 4–5). „В твоя път ще ходя, скъпи Господи” е била мотивацията на Лехий да напусне Ерусалим (виж 1 Нефи 2) и на неговия син, Нефи, да се върне за скъпоценните летописи. (1 Нефи 3). Могат да бъдат цитирани стотици други примери от писанията.
Всички тези изпълнени с вяра души показали своето послушание към ръководството на Господ и своята вяра в Неговата сила и добрина. Както Нефи обяснил: „Аз ще отида и ще сторя нещата, които Господ е заповядал, защото знам, че Господ не дава заповеди на чедата човешки, освен ако не ще подготви пътя за тях, за да могат да изпълнят това, което Той им е заповядал” (1 Нефи 3:7).
Навсякъде около нас, както и в нашите спомени от предишни моменти, имаме вдъхновяващи примери за покорната, вярна служба на светиите от последните дни. Един от най-добре познатите беше този на президент Дж. Рубен Кларк. След повече от 16 години като един изключително влиятелен първи съветник, Първото Президенство беше реорганизирано и той беше призован като втори съветник. Като предложил един пример, който оказал влияние на поколения за смирение и желание да служим, той каза на Църквата: „В службата на Господа не е от значение къде служите, а по какъв начин. В Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни човек заема място, за което е съответно призован, което място човек нито търси, нито отказва.” (в Conference Report, април 1951, 154).
Точно толкова значими, макар по-малко забележими, са милионите членове, работещи сега с подобна вяра и посвещение в отдалечените ъгли на Господното лозе. Нашите верни възрастни мисионери осигуряват най-добрите примери, които знам.
Наскоро прегледах документите за мисия на над 50 възрастни двойки. Всички бяха служили поне три мисии, когато предаваха документите си за ново призоваване. Домовете им бяха навсякъде, от Австралия до Аризона, от Калифорния до Мисури. Възрастта им варираше от 60-те и ранните 70 години до — е, няма значение. Една двойка, която предлагаше себе си за седма мисия, вече бяха служили на Храмовия площад, в Аляска, Нова Зеландия, Кения и Гана. Те бяха изпратени във Филипините. Могат да бъдат цитирани много подобни примери.
Преценката на свещенически ръководители по документите за мисия на тези двойки са свидетелства за служба и жертва. Ще цитирам няколко:
„Желае да отиде на което и да е място, да прави всичко за колкото време е необходимо.”
„Те са голям пример за членове на Църквата, които посвещават живота си на Господа.”
„В твоя път ще ходим, Отче” отбеляза друга двойка. „Молим се да бъдем изпратени там, където сме необходими.”
Преценките на свещенически ръководители за квалификациите на тези двойки осигуряват добро обобщение на работата, която нашите възрастни мисионери извършват толкова ефективно.
„Той се справя чудесно с воденето на програмите и като ръководител.”
„Радостта им е най-пълна, когато са помолени да „изграждат” и развиват, следователно може да е подходящо едно назначение в развиваща се област на Църквата. Готови са да служат на каквато и длъжност да са призовани.”
„Най-вероятно ще бъдат по-ценни като работят с по-слабо активни и обърнати във вярата, отколкото в офиси.”
„Те обичат младежите и имат дарба да работят с тях.”
„Те се чувстват най-полезни и държат на подкрепата на ръководителите и работата по сприятеляването.”
„Те не са толкова силни и бързи физически, но са силни, духовни и ентусиазирани относно мисионерската работа.”
„Той е един истински мисионер. Първото му име е Нефи и той следва съименника си. Тя е великолепна жена, винаги е била един велик пример. Ще се справят чудесно, където и да са призовани. Това е петата им мисия.” (Преди това са служили в Гуам, Нигерия, Виетнам, Пакистан, Сингапур и Малайзия. Давайки им малко почивка от тези трудни места, Господните служители призоваха тази двойка да служи в храма Наву.)
Друга двойка говореше за всички тези герои и героини, когато написа: „Ще отидат навсякъде и ще направят каквото се иска от тях. Това не е жертва, а е привилегия.”
Тези възрастни мисионери предлагат специална жертва и обвързване. Така правят и нашите президенти на мисии и на храмове и техните верни спътници. Всички те напускат домовете и семействата си и служат пълновременно за определен период от време. Същото е вярно за големия брой млади мисионери, които отлагат другите неща в живота си и казват „довиждане” на семейство и приятели, и отиват (обикновено на свои собствени разноски) да служат където им е определено от Господ, който говори чрез служителите Си.
В Твоя път ще ходя, Отче мой,
Във море, в’ долина, в’планина;
Ще нося светите слова, Отче мой,
и верен син ще бъда аз.
(Химни и детски песни, стр. 46).
Милиони други служат по домовете си, доброволно отдавайки от времето си, за да служат на различни призования в Църквата. Така е с 26,000-те епископства и клонови президенства и верните президенства на кворумите и Обществото за взаимопомощ, Неделното училище за деца и Младите жени, които служат с тях и под тяхното ръководство. Така е с милиони други — верни учители в райони, клонове, колове и окръзи. И помислете за стотиците хиляди домашни учители и посещаващи учителки, които изпълняват Господната заповед да „бдят над Църквата винаги и да бъдат с тях и да ги укрепват” (У. и З. 20:53). Всички те могат да се свържат в този вдъхновен стих:
О, има думи добри аз знам,
които да споделя с някой брат,
който ходи днес в пътеките на греха,
Спасителю, ти мой водач бъди,
макар в тежък път и в тъма,
В гласа ми с любов блага вест ще звучи,
ще нося светите слова:
(Химни и детски песни, стрл 46).
Както пророкът, цар Вениамин, учил: „когато сме в служба на ближните си, ние сме само в служба на нашия Бог” (Мосия 2:17). Той също ни предупреди да „гледаме всичко това да се изпълнява с мъдрост и порядък; защото не е нужно човек да бяга по-бързо, отколкото има сила” (Мосия 4:27).
Евангелието на Исус Христос ни предизвиква да се обърнем във вярата. То ни учи какво трябва да направим и ни осигурява възможностите да станем това, което нашия Небесен Отец желае да станем. Пълната степен на това обръщане във вярата на мъже и жени на Бога става най-добре чрез работата ни в Неговото лозе.
Имаме голяма традиция на безкористна служба в Църквата на Исус Христос на светиите от последните дни. Действително, една от отличителните черти на тази Църква е фактът, че нямаме никакво платено или професионално духовенство в хилядите наши местни конгрегации и в регионалните колове, окръзи и мисии, които ги ръководят. Като много важна част от плана на Бог за Неговите деца, ръководството и делото на Неговата църква се осигурява от Неговите деца, които свободно отдават от времето си за служба на Бог и ближните си. Те се подчиняват на Господната заповед да Го обичат и да Му служат (виж Иоана 14:15; У. и З. 20:19, 42:29, 59:5). Това е начинът, по който мъжете и жените се подготвят за последната благословия на вечния живот.
Все пак, може да има подобрения при обвързването на някои хора. Когато попитам президенти на колове за предложения за теми, на които трябва да обърна внимание на конференции на кола, често чувам за членове, които отказват църковни призования или приемат призования и не успяват да изпълнят отговорностите си. Някои не са обвързани и верни. Винаги е било така. Но това не остава без последствия.
Спасителят говорил за контраста между верните и неверните в три велики притчи, записани в 25-та глава на Матея. Половината от поканените гости не били допуснати до сватбеното пиршество, защото били неподготвени, когато дошъл младоженецът (виж Матея 25: 1–13). Безполезните слуги, които не успели да използват талантите, дадени им от Учителя, не били допуснати да влязат в радостта на Господа (виж Матея 25: 14–30). И когато Господ дошъл в славата Си, Той отделил овцете, които Му служели и техните ближни, от козите, които не Му служели. Само онези, които били „направили това на един от тия мои братя” (Матея 25: 40), били поставени от дясната Му страна да наследят царството, приготвено от основаването на света (виж Матея 25:31–46).
Мои братя и сестри, ако не сте се обвързали напълно да служите, моля, помислете на кого отказвате или пренебрегвате да служите, когато отказвате призование или когато приемете, обещаете да го изпълните и не успеете. Моля се всеки един от нас да следва това вдъхновено изявление:
Знам, има място добро за мен,
във слънчевите поля,
където своя труд Господи,
за Тебе с любов да дам
(Химни и детски песни, стр. 46).
Исус е показал пътя. Въпреки че Той желаел да не преминава през страданието, което води през Гетсиманската градина и Голгота (виж У. и З. 19:18), Той покорно казал на Отца: „Обаче, не Моята воля, но Твоята да бъде” (Лука 22:42).
По-рано Той учил:
„Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си и така нека Ме последва.
Защото който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си, заради Мене, ще го намери.
Понеже какво ще се ползва човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби? Или какво ще даде човек в замяна на живота си?” (Матея 16:24–26).
Трябва да си спомняме целта на нашата службата един на друг. Ако трябваше само да се постигне някаква част от делото Му, Бог би пратил „легиони ангели”, както Исус учил в друг случай (виж Матея 26: 53). Но това не би постигнало целта на службата, която Той е определил. Ние служим на Бог и на нашите ближни, за да станем такива деца, които могат да се завърнат да живеят с нашите Небесни родители.
С обич и вяра ще се подпра на Твоята силна ръка,
на Твоята воля ще се покоря,
и верен син ше бъда аз,
(Химни и детски песни, стр. 46).
Преди почти едно десетилетие получих писмо от завърнал се мисионер, който описваше този процес в неговия живот. Той беше писал, за да благодари на онези, които ръководят мисионерската работа „за това, че са се осмелили да ме изпратят там, където изискал Господ, а не където аз смятах за подходящо да отида.” Той каза, че бил дошъл „от среда на гордо съревнование кой ще бъде най-умен.” Преди своята мисия той бил студент в престижен университет в източните Съединени щати. Цитирам:
„Предполагам, че от чувство за задължение и инерция попълних документите си за мисия и ги изпратих, изключително внимателен да отбележа колоната, показваща най-голямо желание да служа в чужбина и на чужд език. Положих усилия да стане ясно, че аз бях добър студент по руски език и напълно способен да прекарам две години сред руснаци. Аз чаках, и бях сигурен, че ще се радвам на едно чудесно образователно приключение в една друга култура, тъй като бях уверен, че никоя комисия не би могла да устои на такива качества.”
Той бил шокиран, когато получил призование да служи на мисия в Съединените щати. Не знаел нищо за щата, където щял да служи, освен че се намира в собствената му страна, говори се английски език, а не е в чужбина, където се говори езика, който той бил научил и както каза „хората на които щях да служа вероятно бяха необразовани.” Той продължи: „Почти се отказах да приема призованието, чувствайки че бих бил по-доволен като се запиша в Корпуса на мира или нещо друго.”
За щастие този горд млад мъж намерил смелостта и вярата да приеме призованието и да следва ръководството и съвета на неговия чудесен президент на мисия. Тогава започвало чудото на духовното израстване. Той го описа така:
„Когато започнах да служа сред необразованите хора от този щат, аз се борих силно за няколко месеца, но постепенно сладките дела на духа започнаха да разрушават стените от гордост и неверие, които се бяха увили толкова здраво около душата ми. Чудото на обръщането във вярата към Христос започна. Чувството за Божията реалност и вечното братство на всички хора идваше по-силно и по-силно в смутения ми ум.”
Не беше лесно, призна той, но с въздействието на неговия велик президент на мисия и с растящата му любов към хората, на които служел, било възможно и се случило.
„Желанието ми да обичам и да служа на тези хора, които според най-важния критерий бяха поне мои равни, почти сигурно превъзхождащи ме, нарастваше по-силно и по-силно. За първи път в живота си се научих на смирение; научих се на това, какво означава да правим преценките си за другите, без да се осланяме на незначителните неща в живота. Започнах да чувствам как в сърцето ми се поражда любов към духовете на хората, които са дошли на земята с мен” (писмо до Висши ръководители, февруари 1994 г.).
Това е чудото на службата. Както е написала поетесата:
Във страшен и стръмен път,Отче мой,
извикай ме с нежен глас,
подай ми ръка и с любов ме води,
Във Твоя път ще ходя аз.
(Химни и детски песни, стр. 46).
Аз свидетелствам за Исус Христос, който ни вика към Неговата пътека и Неговата служба и се моля ние да имаме вярата и обвързването да следваме и силата да бъдем това, което Той иска да бъдем, в името на Исус Христос, амин.