Царско свещеничество
Времената и обстоятелствата могат да се менят, но белезите на един истински носител на Божието свещеничество остават постоянни.
Братя, като гледам от единия до другия край на това внушително здание, мога само да кажа, че е вдъхновяващо да ви гледам. Удивително е да си дадем сметка, че в хиляди домове за събрания по света други от вас – носители на Божието свещеничество, приемат това излъчване чрез спътник. Нациите са различни и езиците многобройни, но една обща нишка ни свързва заедно. Поверено ни е било да носим свещеничеството и да действаме в името Божие. Получили сме свещено доверие. От нас се очаква много.
Ние, които носим и почитаме Божието свещеничество, сме сред онези, които са били отредени за този специален период в историята. Апостол Павел ни описва в гл. 2 на 1 Петрово, ст. 9: „Вие, обаче, сте избран род, царско свещенство, свет народ, люде, които Бог придоби, за да възвестява превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина”.
Как бихме могли вие и аз да отговорим на условията да сме достойни за това предназначение, „царско свещеничество”? Какви са качествата на един истински син на живия Бог? Тази вечер бих искал да обмислим тъкмо някои от тези добродетели.
Времената и обстоятелствата могат да се менят, но белезите на един истински носител на Божието свещеничество остават постоянни.
Нека да предложа първо, че всеки един от нас развива белегът на прозрението. Един писател казва, че вратата на историята се върти върху малки панти, както и животът на хората. Ако трябва да приложим тази максима към нашия живот, бихме казали, че ние сме резултат на множество дребни решения. В действителност, ние сме продукт на своите избори. Трябва да развием способност да помним миналото, да оценяваме настоящето и да гледаме в бъдещето, за да изпълним в живота си това, което Господ иска от нас.
Вие, млади мъже, носители на Аароновото свещеничество, следва да имате способността да виждате деня, в който ще носите Мелхиседековото свещеничество и после да се подготвите като дякони, учители, свещеници да получите святото Мелхиседеково свещеничество на Бог. Вие имате отговорността да сте готови, когато получите Мелхиседековото свещеничество, да откликнете на призование да служите, като го приемете и изпълните. Как се моля всяко момче и мъж да имат белега на прозрението.
Вторият принцип, който искам да наблегна като характерен за един истински носител на Божието свещеничество, е белегът на усилието. Не е достатъчно да искаме да полагаме усилие и да казваме, че ще го положим. Трябва наистина да го полагаме. Действието е онова, което постига целите ни, не просто мисленето. Ако постоянно отлагаме целите си, никога няма да ги видим изпълнени. Някой го беше казал така: Живейте само за утре и днес ще имате много празни вчера1.
През юли 1976 г. бегачът Гари Бьорклунд бе определен за квалификациите в отбора на САЩ на 10 000 м бягане на олимпийските игри в Монреал. По средата на изтощителното квалификационно бягане обаче той загуби лявата си обувка. Какво бихте направили вие и аз, ако това се бе случило с нас? Предполагам, че той би могъл да се откаже и спре. Би могъл да обвини лошия си късмет и да загуби възможността да участва в най-голямото състезание в живота си, но този атлет-шампион не го направи. Той продължи да бяга без обувка. Знаеше, че ще трябва да тича по-бързо, отколкото изобщо някога през живота си. Знаеше, че сега съперниците му имат предимство, което не са имали в началото на състезанието. Той тичаше по покритата с червена сгур писта с един обут и един бос крак, като финишира трети и се класира за възможността да участва в бягането за златен медал. Постигна най-доброто си лично време. Той положи усилието, необходимо за постигане на неговата цел.
Като носители на свещеничеството може да открием, че в живота ни имаме мигове, когато се колебаем, оказваме се изтощени или уморени, изпитваме разочарование или душевна болка. Когато това се случи, надявам се, че ще постоянстваме дори с още по-голямо усилие към целта ни.
В един или друг момент всеки от нас ще бъде призован да заеме пост в Църквата, било президент на кворум на дяконите, секретар на кворум на учителите, съветник на свещеничеството, учител, епископ. Мога да продължа да изброявам, но вие схванахте мисълта ми. Бях само на 22 г., когато бях призован за епископ на Шести-Седми район в Солт Лейк Сити. С 1 080 членове в него се искаше доста усилие, за да е сигурен човек, че всяко нужно нещо ще бъде свършено, та всеки член на района ще се чувства включен и обгрижван. Макар задачата да изглеждаше внушителна по обхват, аз не й позволих да ме обърка и затрудни. Отивах на работа, както правеха другите, и правех всичко по силите си да служа. Всеки от нас може да прави същото, независимо от призованието или задачата.
Миналата година реших да видя колко къщи и блокове са останали от времето между 1950 г. и 1955 г., когато служех като епископ в същия район. Карах бавно около всеки квартал, които някога съставяха района. Бях изненадан да забележа при търсенето си, че от всичките тези къщи и блокове, където живееха нашите хиляда и осемдесет членове, са останали само три. В една от тях тревата бе избуяла и дърветата неокастрени и открих, че там не живее никой. В другите две едната бе със заковани прозорци и необитавана, а в другата имаше някакъв дребен бизнес-офис.
Паркирах колата, угасих мотора и просто поседях там известно време. В съзнанието си можех да опиша всяка къща, всеки блок, всеки член, който живееше там. Макар домовете и сградите да ги нямаше, спомените за семействата, които обитаваха всяко жилище, още бяха съвсем живи. Мислех си за думите на писателя Джеймз Бари, който пише, че Бог ни дава спомени, та да можем да имаме юнски рози в зимата на своя живот2. Колко благодарен бях за възможността да отслужа онова призование. Такива благословии може да има всеки от нас, ако влагаме в задачите си своите най-добри усилия.
Белегът на усилието се изисква от всеки носител на свещеничеството.
Третият принцип, на който искам да наблегна, е белегът на вярата. Трябва да имаме вяра в себе си, вяра в способността на нашия Небесен Отец да ни благослови и да ни води в нашите усилия. Преди много години авторът на един псалм е написал една красива истина: „По-добре да се надява някой на Господа, а не да уповава на човека. По-добре да се надява някой на Господа, а не да уповава на князе”3. С други думи, нека се доверим на способността на Господ да ни води. Приятелствата, както знаем, може да се променят и изменят, но Господ е неизменен.
Шекспир в пиесата си Хенри VІІІ учи на тази истина чрез кардинал Уолси, човек, който се радва на голям престиж и гордост благодарение на приятелството си с краля. Когато приятелството свършва, кардинал Уолси е лишен от властта си, което води до загуба на известността и престижа. Той бил човек, спечелил всичко и после загубил всичко спечелено. В сърдечната си мъка той казва една неподправена истина на слугата си, Кромуел. Той казва:
О, Кромуел, о, Кромуел!
Ако бях служил на моя Бог с половината усърдие,
с което служих на моя крал, Той в моята старост
нямаше уязвим да ме остави на враговете ми4.
Убеден съм, че трябва да имаме белега на вярата в сърцето на всеки присъстващ тук тази вечер.
Добавям към списъка си белега на добродетелта. Господ сочи, че добродетелта трябва непрестанно да украсява мислите ни5.
Спомням си едно събрание на свещеничеството, проведено в Табернакъла на Солт Лейк Сити, когато бях носител на Аароновото свещеничество. Президентът на Църквата говореше на свещеничеството и заяви нещо, което никога не забравям. По същество той каза, че хората, които извършват сексуално прегрешение или други грехове, не правят това мигновено. Наблегна, че постъпките ни са предшествани от мислите ни и когато вършим грях, то е защото първо сме мислили за извършването на този грях. После президентът заяви, че пътят да избегнем греха е да пазим мислите си чисти. Писанията ни казват, че сме това, което мислим в сърцата си6. Ние трябва да имаме белега на добродетелта.
Ако трябва да бъдем мисионери в царството на нашия Небесен Отец, следва да сме достойни за спътничеството на Светия Му Дух и съвсем точно ни е казано, че Неговият Дух не обитава в нечисти или несвяти скинии.
Накрая нека добавя белега на молитвата. Желанието да общуваме с Небесния Отец е белег на един истински носител на свещеничеството на Бог.
Като отправяме към Господ нашите семейни и лични молитви, нека го правим с вяра и упование в Него. Нека помним заповедта на апостол Павел към евреите: „защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които Го търсят”7. Ако някой от нас е бил бавен в чуването на съвета да се моли винаги, няма по-добър час да започне от сега. Уйлям Каупър заявява, „Сатана трепери, когато види и най-слабия светия на колене”8. Тези, които мислят, че молитвата може да е израз на слабост, следва да помнят, че човек никога не е по-велик, отколкото в момента, когато е на колене.
Нека винаги помним:
Молитвата е копнеж на душа,
Искрено споделен,
Скрит огън в кротки вярващи сърца,
От Бога подарен…
Ти, Който си пътят към вечността,
Истина, Светлина,
Учи ни как в молитва в тишина
Да търсим Бог сега9.
Когато култивираме белега на молитвата, ще получим благословиите, които нашият Небесен Отец има за нас.
В заключение, нека имаме прозрение. Нека полагаме усилие. Нека бъдем пример за вяра и добродетел и да направим молитвата част от живота ни. Тогава наистина ще бъдем царско свещеничество. Това е моята молитва, моята лична молитва тази вечер, и аз я отправям от цялото си сърце, в името на Исус Христос, амин.