Госпожo Патън, историята продължава
Сигурен съм, че нашият Небесен Отец е знаел нейните нужди и е искал тя да чуе утешителните истини на Евангелието.
Липсва ми днес моят колега Джеймз Е. Фауст и изразявам обичта си на скъпата му съпруга и семейство; сигурен съм, че той служи на Господ другаде. Приветствам новоподкрепените висши ръководители, президент Айринг и президент Гонзалез; уверявам ги в своята пълна подкрепа.
Преди 38 години на обща конференция, проведена в Табернакъла на Храмовия площад, аз говорих за един от моите приятели от детинство, Артър Патън, който почина млад. Речта бе озаглавена „Г-жо Патън, Артър е жив”1. Аз отправих моите бележки към майката на Артър, г-жа Патън, която не беше член на Църквата. Въпреки че имах слаба надежда, че г-жа Патън всъщност ще чуе речта ми, аз исках да споделя с всички, които ме чуваха, величественото евангелско послание на надежда и любов. Наскоро аз се почувствах вдъхновен да се позова отново на Артър и да ви разкажа какво се случи след изнасянето на моята първоначална реч.
Първо, нека ви разкажа за Артър. Той имаше руса, къдрава коса и много голяма усмивка. Бе по-висок от кое да е момче в класа. Предполагам, че именно така през 1940 г., докато големият конфликт, който се превърна във Втората световна война, бе обхванал по-голямата част от Европа, Артър успя да заблуди наборните офицери и се записа в флота на крехката възраст 15 години. За Артър и повечето момчета войната бе едно голямо приключение. Помня колко забележителен изглеждаше в своята моряшка униформа. Как искахме да сме по-възрастни или поне по-високи, та и ние да можем да се запишем.
Младостта е много специално време в живота. Както пише Лонгфелоу:
Колко е прекрасна младостта! Колко ярко блещука,
с нейните илюзии, надежди, мечти!
Книга на началата, история без край,
Всяка девойка е героиня, а всеки мъж е приятел!2
Майката на Артър беше толкова горда със синята звезда, която украсяваше прозореца на нейната дневна. Звездата показваше на всеки минувач, че нейният син носи униформата на своята страна и е активен военнослужещ. Когато минавах покрай къщата, тя често отваряше вратата и ме канеше да прочета най-последното писмо от Артър. Очите й се изпълваха със сълзи, после тя ме молеше да чета на глас. Артър беше всичко за своята овдовяла майка.
Още мога да опиша грапавите ръце на г-жа Патън, с които тя внимателно прибираше писмото в плика. Това бяха ръце, които работеха много; г-жа Патън беше чистачка в офис сграда в центъра. Всеки ден от живота й с изключение на неделята тя можеше да бъде видяна да върви по тротоара с кофа и четка в ръка, сивата й коса беше вързана на стегнат кок, рамената й бяха изтощени от работа и приведени от възрастта.
През март 1944 г., в момент, в който войната бушуваше, Артър беше преместен от USS Dorsey, разрушител, на USS White Plains, самолетоносач. Докато бил в Сайпан в Южния Тих океан, корабът бил атакуван. Артър бил един от онези на борда, които изчезнали в морето.
Синята звезда бе свалена от нейното свещено място на предния прозорец в дома на Патънови. Бе заменена със златна, показваща, че онзи, на когото синята звезда бе символ, е бил убит в битка. Светлината в живота на г-жа Патън угасна. Тя се луташе в пълен мрак и дълбоко отчаяние.
С молитва в сърцето си аз се приближих по познатата пътека до дома на Патънови, чудейки се какви утешителни думи ще излязат от устата на едно момче.
Вратата се отвори и г-жа Патън ме прегърна, както би прегърнала своя собствен син. Домът се превърна в сграда за събрания, докато една опечалена майка и едно сконфузено момче коленичиха в молитва.
Ставайки на крака, г-жа Патън се втренчи в очите ми и каза: „Томи, аз не съм член на нито една църква, но ти си. Кажи ми, Артър ще живее ли отново?” Дадох най-доброто от себе си и й свидетелствах, че Артър наистина ще живее отново.
По време на общата конференция преди толкова много години, докато разказвах тази история, аз споменах, че съм изгубил връзка с г-жа Патън, но че искам отново да отговоря на нейния въпрос „Артър ще живее ли отново?”
Позовах се на Спасителят на света, Който крачел по прашните пътища на селищата, които сега ние с благоговение наричаме Светата земя; Който накара слепите да виждат, глухите да чуват, хромите да ходят, а мъртвите да живеят; Този, който нежно и любящо ни уверява „Аз съм пътят, истината и животът”3.
Обясних, че планът на живота и обяснението за неговия вечен път ни се дават от Господаря на небето и земята, тъкмо Господ Исус Христос. За да разберем смисъла на смъртта, ние трябва да оценим целта на живота.
Аз отбелязах, че в тази диспенсация Господ заявява: „И сега, истина ви казвам, че Аз бях в началото с Отца и че Аз съм Първородният”4. „Човек в началото също беше с Бога”5.
Пророк Еремия пише:
„Прочее, Господното слово дойде към мене и рече:
„Преди да ти дам образ в корема познах те, и преди да излезеш… осветих те. Поставих те за пророк на народите”6.
От този величествен свят на духове ние излизаме на голямата сцена на живота, за да докажем, че сме покорни на всички неща, които неща Бог е заповядал. По време на земния ни живот израстваме от безпомощна бебешка възраст до изпълненото с въпроси детство и после до разсъдлива зрялост. Ние преживяваме радост и тъга, успехи и разочарования, сполука и провал. Вкусваме сладостта, но опитваме от горчилката. Това е земният живот.
После в живота на всеки идва преживяването, известно като смърт. Никой не е изключение. Всички трябва да преминем през нейните двери.
За повечето хора има нещо зловещо и мистериозно относно тази нежелана гостенка, наречена смърт. Вероятно страхът от неизвестното кара много хора да се ужасяват от идването й.
Артър Патън починал бързо. Други умират бавно. Чрез откровение от Бог ние знаем, че „духовете на всички човеци, след като напуснат смъртното тяло… се връщат при Този Бог, Който им даде живот”.7
Аз уверих г-жа Патън и всички други, които слушаха, че Бог никога няма да ги изостави –че Той изпрати Своя Единороден Син в света да ни научи чрез Своя пример на живота, който трябва да водим. Неговият Син умрял на кръста, за да изкупи цялото човечество. Неговите думи към скърбящата Марта и към учениците Му ни дава утеха днес:
„Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мен, ако и да умре, ще живее;
и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века”.8
„В дома на Отца Ми има много обиталища; ако не беше така, Аз щях да ви кажа. Отивам да ви приготвя място
… пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, тъй щото гдето съм Аз да бъдете и вие”9.
Повторих свидетелствата на Иоан Откровителя и апостол Павел. Иоан пише:
„Видях и мъртвите големи и малки, стоящи пред престола; …
И морето предаде мъртвите, които бяха в него”10.
Павел заявява: „Защото, както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят”11.
Обясних, че до величествената сутрин на възкресението ние ще крачим с вяра. „Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице”12.
Уверих отново г-жа Патън, че Исус я е поканил и всички останали:
„Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.
Вземете Моето иго върху си, и научете се от Мене; защото съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си”.13
Като част от моето послание, аз обясних на г-жа Патън, че това познание ще я подкрепи в нейна болка – тя никога не би изпаднала в трагичната ситуация на невярващата, загубила сина си, която била чута да казва, докато гледала как пускали ковчега в майката земя: „Сбогом, мое момче. Сбогом завинаги”. По-скоро с вдигната глава, непоколебима смелост и непоклатима вяра, тя би могла да вдигне очи, докато гледа отвъд спокойно разбиващите се вълни на синия Пасифик и да пошепне „Довиждане, Артър, скъпи сине мой. Сбогом – докато се срещнем отново”.
Аз цитирах думите на Тенисън, все едно казани й от Артър:
Залез, вечерна звезда,
И ясен призив към мен.
И нека бариерата не стене,
Когато се вдига, за да отплавам в открито море…
Сумрак и вечерна камбана,
И след това тъмнина!
И нека да няма тъга от раздялата,
Когато се качвам на кораба,
Защото далеч от предела на Времето и Мястото
Приливът може да ме отведе,
Надявам се да видя моя Лоцман лице в лице,
Когато съм пресякъл бариерата14.
Като приключвах моята реч преди толкова много години, аз изразих на г-жа Патън моето лично свидетелство, като специален свидетел, казвайки й, че Бог нашия Отец я помни, че с искрена молитва тя може да общува с Него, че Бог също има Син, Който умря, тъкмо Господ Исус Христос, че Той е наш ходатай пред Отца, Княз на мира, наш Спасител и Божествен Изкупител, и един ден ние ще можем да Го видим лице в лице.
Надявах се, че моето послание към г-жа Патън ще бъде чуто и ще развълнува други, които са загубили обични хора.
И сега, мои братя и сестри, аз споделям с вас остатъка от тази история. Изнесох посланието си на 6 април 1969 г. Ще повторя, имах слаба или никаква надежда, че г-жа Патън наистина ще го чуе. Нямах основание да мисля, че тя ще слуша общата конференция. Както споменах, тя не беше член на Църквата. И после научих нещо, което бе подобно на сбъднато чудо. Нямайки никаква представа, кой ще бъде говорител на конференцията или за какви теми ще се говори, съседите на г-жа Тереза Патън, които са светии от последните дни в Калифорния, където тя се беше преместила да живее, я поканили в своя дом да слуша с тях една сесия на конференцията. Тя приела тяхната покана и така изслушала точно тази сесия, в която аз отправих моите бележки лично към нея.
За моя изненада и радост, през първата седмица на май 1969 г. получих писмо с пощенско клеймо от Помона, Калифорния с дата 29 април 1969 г. То беше от г-жа Тереза Патън. Ще споделя с вас част от това писмо:
„Скъпи Томи,
Надявам се, че нямаш нищо против да те наричам Томи, тъй като аз винаги си мисля за теб по този начин. Не знам как да ти благодаря за утешителната реч, която изнесе.
Артър беше на 15 години, когато се записа в флота. Бе убит един месец преди своя 19-ти рожден ден на 5 юли 1944 г.
Чудесно е, че си се сетил за нас. Не знам как да ти благодаря за твоите утешителни думи както по времето, в което Артър почина, така и в твоята реч. Задавах си много въпроси през годините и ми даде отговорите. Аз намерих покой относно Артър… Нека Бог те благослови и пази винаги.
С обич,
Тереза Патън”15
Мои братя и сестри, не вярвам да е било съвпадение, че бях вдъхновен да изнеса точно това послание на общата конференция през април 1969 г. Нито вярвам да е било съвпадение, че г-жа Тереза Патън беше поканена от своите съседи да се присъедини с тях в дома им точно за тази сесия на конференцията. Сигурен съм, че нашият Небесен Отец е знаел нейните нужди и е искал тя да чуе утешителните истини на Евангелието.
Въпреки че мина много време, откакто г-жа Патън напусна този живот, аз имах силен подтик да споделя с вас начина, по който нашия Небесен Отец я благослови и се погрижи за нея, когато тя имаше нужда. С цялата сила на душата си аз свидетелствам, че нашият Небесен Отец обича всеки един от нас. Той чува молитвите на смирените сърца, Той чува наши повици за помощ, както е чул г-жа Патън. Неговият Син, нашият Спасител и Изкупител, говори на всеки един от нас днес: „Ето, стоя на вратата и хлопам; Ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него”16.
Ще чуем ли това почукване? Дали ще чуем този глас? Ще отворим ли вратата на Господ, така че да получим помощта, която Той е тъй готов да осигури? Моля се да го направим, в името на Исус Христос, амин.