Който скоро не се гневи
Нека Господ да ви благослови и вдъхнови да крачите без гняв.
Мои обични братя, където и да сте, тук в Центъра за конференции или в дом за събрания на Църквата далеч отвъд океана, колко забележително нещо е, че можем да говорим в този Център за конференции и вие да ни чувате в далечни места като Кейп Таун, Южна Африка.
Тази вечер избрах да говоря по темата за гнева. Давам си сметка, че е малко необичайно, но мисля, че е навременно.
Една притча от Стария завет гласи: „Който скоро не се гневи, е по-добър от храбрия, И който владее духа си – от завоевател на град” (Притчи 16:32).
Именно когато се гневим, ние попадаме в беда. Шофьорската ярост, която засяга нашите магистрали, е една отвратителна проява на гнева. Смея да твърдя, че повечето обитатели на затворите ни са там, защото са сторили нещо, когато са били ядосани. В яростта си те кълнат, губят самоконтрол и следват ужасни неща, дори убийства. Това са мигове на закононарушение, следвани от години на съжаление.
Разказва се следната история относно Чарлз У. Пенроуз. Той бил обърнат в Църквата и служил като мисионер в Англия около 11 години. Когато бил освободен, продал някои от нещата си, за да плати пътя си до Сион. Наблюдавайки го, някои светии казали, че взема църковно имущество.
Това го разгневило толкова, че той се качил в дома си, седнал и написал следните стихове, които са ви толкова познати. (Вж. Karen Lynn Davidson, Our Latter-day Hymns: The Stories and the Messages, 1988 г., стр. 323).
Чувствата си обуздавай, братко мой;
Възпитавай горещата си, импулсивна душа.
Чувствата си не души,
Но нека гласът на мъдростта ръководи.
Чувствата си обуздавай, има сила
В хладния, спокоен ум.
Страстта разрушава кулата от доводи,
Замъглявайки и най-ясното възприятие…
Чувствата си обуздавай, проклятие
Не пращай нивга на приятел или враг,
Макар плискащите се обвинения
Може да изглеждат като прилив от истина.
Чуй защитата, преди да отсъдиш,
И лъч светлина може да заблещука,
Сочещ ти що за нечистотия се крие
Под повърхността на тази плитка вада.
Чувствата си обуздавай, братко мой;
Възпитавай горещата си, импулсивна душа.
Чувствата си не души,
Но нека гласът на мъдростта ръководи.
(„School Thy Feelings”, Hymns, no. 336)
Преди много години работех за една от железниците ни. Един стрелочник се шляеше безцелно по перона един ден. Аз го помолих да премести един вагон на друг коловоз. Той избухна. Хвърли си фуражката на земята и започна да скача върху нея, ругаейки като пиян моряк. Стоях си там и се засмях на детското му поведение. Виждайки това, и той почна да се смее на собствената си глупост. После спокойно се покатери на маневрената дрезина, откара я до празния вагон и го премести на свободния коловоз.
Помислих си за стиха от Еклисиаст: „Не бързай да се досадиш в духа си; Защото досадата почива на гърдите на безумните” (Еклисиаст 7:9).
Гневът е бащата на цяло котило зли постъпки.
От сутрешния вестник си изрязах една информация, която гласи следното:
„Над половината американци, които биха могли да честват 25та си годишнина от сватбата от 2000 г. насам, са били разведени, разделени или овдовели преди да достигнат това събитие” (Сам Робъртс, „Most U.S. Marriages Don’t Get to Silver”, Deseret Morning News, 20 септ. 2007 г., стр. A1).
Овдовяването, разбира се, е извън контрола на страните, но разводът и раздялата – не.
Разводът твърде често е горчив плод на гнева. Мъж и жена се влюбват, както казват те; всеки е чудесен в очите на другия; не изпитват романтична привързаност към никой друг; напрягат се финансово, за да купят диамантен пръстен; после се женят. Всичко е блаженство – поне за известно време. После дребни незначителни постъпки водят до критика. Малки грешки прерастват в бурни порои на търсене на вина; те скъсват връзката си, разделят се, после с омраза и горчивина се развеждат.
Това е цикъл, който се повтаря отново и отново в хиляди случаи. Това е трагично и както вече казах, в повечето случаи е горчив плод на гнева.
Мисля за собствения си брак. Вечната ми спътница почина преди три и половина години. Но ние живяхме заедно 67 години. Нямам спомен дори да съм се карал с нея. Тя пътуваше с мен и говореше на всеки континент, призовавайки за въздържаност, доброта и любов.
Една малка публикация, която ми попадна преди години, съобщава следното:
Веднъж човек, който бил оклеветен от един вестник, дошъл при Едуард Евърет Хейл да го пита какво да прави. Хейл казал, „Не прави нищо! Половината хора, които са купили вестника, не са видели статията. Половината от тези, които са я видели, не са я прочели. Половината от тези, които са я прочели, не са я разбрали. Половината от тези, които са я разбрали, не са й повярвали. Половината от тези, които са й повярвали, просто не са от значение” („Sunny Side of the Street”, ноем. 1989 г.; вж. и Zig Ziglar, Staying Up, Up, Up in a Down, Down World, 2000 г., стр. 174).
Тъй много от нас вдигат голям шум за маловажни неща. Ние толкова лесно се обиждаме. Щастлив е онзи, който може да подмине обидните забележки на друг и да продължи по пътя си.
Ако оставим ядовете да ни мъчат, те могат да се превърнат в сериозно страдание. Като мъчителна болест те могат да поглъщат време и вниманието ни. Ги дьо Мопасан е написал интересна новела, която илюстрира това.
Отнася се за господин Ошком, който в един пазарен ден отишъл до града. Той страдал от ревматизъм и докато се препъвал натам, забелязал пред себе си на земята парче канап. Взел го и внимателно го сложил в джоба си. Но бил видян да прави това от своя неприятел, майсторът сарач.
По същото време на кмета било съобщено за загубен портфейл с пари в него. Предположили, че това, което взел Ошком, било портмонето и той бил обвинен за това. Той енергично отричал обвинението. Претърсването на дрехите му извадило наяве само парчето канап, но оклеветяването така го огорчило, че му станало натрапчива идея. Където и да отивал, той разказвал на хората за това. Станал толкова досаден, че те дигнали глас срещу него. Това го поболяло.
Умът му почнал да отслабва и в края на декември той легнал на легло.
Той починал в началото на януари и в бълнуванията на агонията си твърдял, че е невинен, повтаряйки:
„Малко (парче) канап, малко (парче) канап. Вижте, ето го, (господин кмете)” (вж. „The Piece of String”, http://www.online-literature .com/Maupassant/270/).
Разказва се, че репортери интервюирали един човек на рождения му ден. Той бил достигнал значителна възраст. Попитали го как е постигнал това.
Той отвърнал, „Когато жена ми и аз се оженихме, решихме, че ако някога се скараме, един от нас ще излиза от къщи. Дължа дълголетието си на факта, че дишах хубав свеж въздух през целия си семеен живот”.
Гневът в някои случаи може да бъде оправдан. Писанията ни разказват, че Исус изгонил среброменителите от храма, казвайки, „Домът ми ще се нарече молитвен дом, а вие го правите разбойнически вертеп” (Матея 21:13). Но дори това било казано повече като упрек, отколкото като изблик на неконтролиран гняв.
Сега, скъпи мои братя, в заключение ви умолявам да уталожвате темперамента си, да слагате на лицето си усмивка, която ще изтрива гнева; да говорите със слова на любов и мир, признателност и уважение. Ако правите това, в живота ви няма да има съжаление. Браковете и семейните ви отношения ще бъдат опазени. Ще бъдете много по-щастливи. Ще вършите повече добро. Ще изпитвате чувство на мир, което ще е прекрасно.
Нека Господ ви благослови и вдъхнови да крачите без гняв, без горчивина от никакъв вид, а да протягате ръка на околните в израз на приятелство, признателност и любов. Това е смирената ми молитва, в името на Исус Христос, амин.